Три романа с Шерлок Холмс

Въпреки това тръгнах по същия път заедно с още много офицери, попаднали в моето положение, и благополучно стигнах до Кандахар, където заварих полка и тутакси се заех да изпълнявам новите си задължения.

Много от участниците в похода получиха военни отличия и по-висок чин, но на мене той ми донесе само нещастия и беди. Преместиха ме от моя отряд и ме зачислиха към Бъркширския полк, с който участвах в пагубната битка при Мейванд. Там ме улучи в рамото куршум от джезайл2, който раздроби костта и засегна субклавиалната артерия. Щях да попадна в ръцете на кръвожадните гази3, ако не беше предаността и храбростта на моя ординарец Мъри, който метнал тялото ми върху един товарен кон и успял да ме откара благополучно до британските позиции.

Отпаднал поради болката и обезсилен поради дълго преживяваните изпитания, аз бях изпратен заедно с голям конвой ранени страдалци до главната военна болница в Пешавар. Там се позакрепих и здравето ми се оправи дотолкова, че имах сили да вървя из отделенията и дори по мъничко да стоя на слънце на верандата, но тъкмо тогава бях повален от коремен тиф, от проклятието на индийските ни владения.

Месеци наред се опасяваха за живота ми, а когато най-после дойдох на себе си и започнах да се възстановявам, бях толкова слаб и измършавял, че медицинската комисия реши, без да се губи нито ден, да бъда върнат в Англия. Така че ме изпратиха с военния кораб „Оронтес“ и подир месец спряхме на пристанището в Портсмът.

Здравето ми беше съсипано безвъзвратно, обаче имах позволението на загрижените власти през следващите девет месеца да положа усилия, за да се оправя. Нямах си никого в Англия, затова бях свободен като птичка – или по-скоро колкото може да си свободен в рамките на всекидневен бюджет от единайсет шилинга и половина. При това положение аз естествено бях привлечен от Лондон – от голямото блато, което неудържимо поглъща всички скитници и безделници на империята. Там отседнах известно време в един частен хотел на улица „Странд“ и водех лишено от удобства безсмислено съществуване, като разполагах с парите, които имах, доста по-свободно, отколкото трябваше. Финансовото ми състояние бе заплашено до такава степен, че скоро разбрах: или трябва да напусна метрополията и да се преместя някъде в провинцията, или се налага изцяло да променя начина си на живот. Избрах втората възможност и като начало реших да напусна хотела и да си наема жилище в някое не толкова превзето и по-евтино място.

Тъкмо в деня, когато стигнах до това заключение, както стоях на чашка в бара на „Крайтириън“, някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях младия Стамфорд, който ми асистираше, когато оперирах в „Бартс“4. Наистина е приятно за самотника да зърне приятелско лице във великата лондонска пустиня. На времето не дружах кой знае колко със Стамфорд, но сега го приветствах с въодушевление и той на свой ред изглежда беше доволен, че сме се срещнали. Обзет от извънредно голяма радост, аз го поканих на обяд в „Холбърн“ и двамата потеглихме за там с кабриолет.