Машината на пространството [The Space Machine - bg]

V

Приближихме бойните кули с трепет и на всяка крачка очаквахме най-лошото. Никой обаче не ни причини нищо лошо и скоро минахме под платформата на кулата и навлязохме в тунела от силово поле.

Чувството ми на несигурност и подозрение растеше с всеки миг и изтръпнах при мисълта, че скоро трябваше да преминем под зорките погледи на караулещите пред входа на полигона чудовища. Няколко минути по-късно до нас достигна звук от нови експлозии и няколко бойни машини се спуснаха по улиците, като бълваха огън от оръдията си.

— Питам се дали участието ни в бунта не е вече подложено на съмнение. Младата ти приятелка не прояви никакво желание да дойде с нас.

— Тя няма такава униформа.

— Това е вярно — и въпреки всичко лошите предчувствия не ме напускаха.

Входът на полигона беше пред нас и очертанията на огромните сгради изникнаха отпред.

В последния момент, когато от входа и от постовете на чудовищата не ни деляха повече от пет-шест ярда, видяхме единия от младите марсианци, с който се бях срещнал предишния ден. Насочихме се право към него. В страни от пътя беше спряла една от ниските коли и ние тримата се скрихме зад нея.

Озовал се извън зрителното поле на чудовищата при входа, той сякаш изпадна в транс, буквално ни заля с поток от срички и жестове.

— Какво казва? — попитах Амелия.

— Нямам представа.

Изчакахме, докато свърши, след което той се втренчи в нас, очевидно очакваше нашия отговор. Тъкмо се беше приготвил да започне отново тирадата си, когато Амелия посочи полигона и попита:

— Можем ли да влезем? — Очевидно тя реши че щом той се обръща към нас на собствения си език, имаме достатъчно основание да си говорим на нашия. Но все пак, за да разбере намеренията ни, тя му посочи с ръка мястото, където искахме да влезем.

Отговорът му остана непонятен за нас.

— Мислиш ли, че каза да?

— Има само един начин да разберем.

Амелия вдигна ръката си към мъжа, след което тръгна към входа. Последвах я и след няколко крачки се обърнахме, за да видим дали действията ни няма да предизвикат отрицателен отговор. Мъжът не направи нищо, с което да ни спре, само вдигна ръка за поздрав и ние продължихме.

Решени на всяка цена да минем оттатък, не усетихме кога сме се озовали на територията на полигона, а наблюдателниците на чудовищата са останали зад гърба ни. Точно в този миг от едната от наблюдателните платформи се разнесе познатият ни режеш звук, от който кръвта в жилите ми замръзна.

И двамата спряхме веднага. Усетих, че целият треперя, а Амелия стана мъртвешки бледа.

Крясъкът се повтори, сетне се потрети.

— Едуард… да продължим.

— Но те ни предупредиха.

— Не знаем за какво. Можем да продължим.

И така, в очакване на следващия животински крясък или в най-лошия случай да бъдем пометени от огнения лъч, продължихме към снежното оръдие.