![Машината на пространството [The Space Machine - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/8/8/8/mashinata-na-prostranstvoto-the-space-machine-bg-download.jpg)
Машината на пространството [The Space Machine - bg]
- Автор: Прист Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Машината на пространството [The Space Machine - bg]». Краткое содержание книги:
Изтръпнал от ужас да не вдигна шум и с това да привлека вниманието върху себе си, го дръпнах леко.
Продължих да тегля едва-едва капака, докато се отвори достатъчно голям процеп, та да мога да надникна вътре. Най-сетне успях да погледна в слабо осветеното помещение.
Най-лошите ми предчувствия се потвърдиха веднага. На не повече от дванадесет стъпки от вратата видях облия гръб на някакво чудовище. То лежеше под една от защитните торби, очевидно освободено от нея след спадането на налягането.
Отскочих бързо назад, за да не ме забележат. Скрит от всякакъв чужд поглед, размахах отчаяно ръце и тихо изругах, уплашен до смърт от последствията на откритието си.
Най на края събрах достатъчно кураж, върнах се към процепа във вратата и отново погледнах вътре.
Чудовището беше легнало така, че едната част от тялото му и лицето му бяха извърнати към мен. Не беше ме забелязало и не беше се поместило нито инч от първия път, когато го видях. Чак сега се сетих за думите на единия от марсианците, който ми беше казал, че по време на полет чудовищата са упоени.
Пипалата на противното създание пред мен бяха сгънати и въпреки че очите му бяха отворени, безжизнените белезникави клепачи висяха отпуснати над бледите очни ябълки. В съня си чудовището не беше загубило нищо от отвратителния си вид и все пак именно в това състояние то беше уязвимо. В момента в мен не гореше адският огън на омразата, който ме беше тласнал да се бия с чудовището в кулата, но чудесно съзнавах, че ако вратата не беше заварена, щях да съм в състояние да убия гадното създание.
Уверен че няма да го събудя, отворих капака докрай и огледах вътрешността на помещението, доколкото ми позволяваше малката дупка. Виждаха се още три чудовища, всяко от които беше отпуснато и безчувствено. Вероятно имаше и пето, но съоръженията бяха така плътно наредени, че не можех да го видя.
Оказа се, че не сме откраднали снаряд. Летателният апарат, който управлявахме, беше първият, който щеше да нападне Земята.
Това ли се опитваха да ни кажат марсианците, преди да тръгнем? Това ли се опитваше да скрие от нас Едуина?
IV
Спомняйки си за лоялността на Амелия към народа на Марс, реших да не й казвам нищо. Ако разбереше, че на борда има чудовища, веднага щеше да се досети, че те не може да са тръгнали без храната си, и тази мисъл нямаше да й дава мира. На мен самия също не ми беше приятно да знам, че отвъд металната стена на контролната кабина се намират няколко мъже и жени, които при нужда ще се пожертват, за да бъдат нахранени чудовищата, но това не можеше да ми помогне при решаването на основния проблем.
Ето защо, когато се върнах и Амелия забеляза колко съм блед, не й казах нищо за видяното преди малко.
През нощта спах неспокойно и щом се събудих, ми се стори че дочувам леко шумолене, идващо от съседната кабина.
На следващия ден, втори от нашето пътуване, се случи нещо, което извънредно много затрудни задачата ми да държа в тайна откритието си.
Изпробвах екрана за предно виждане; исках да разбера какво се криеше зад думата „мишена“. При натискането на определени копчета върху картината се появяваше светъл пояс, в чийто център имаше кръг с две пресечени на кръст линии. За съжаление не успях да разбера нищо повече.
Прехвърлих вниманието си върху екрана за задно виждане.
Гледката на Марс, която се разкри пред мен, значително се беше променила за времето, което бяхме прекарали в сън.
Червеникавата планета се беше отдалечила на достатъчно разстояние, за да я видим вече като диск, който поради въртенето на нашия кораб сякаш също се въртеше. Виждахме огряната от слънцето страна на планетата, което само по себе си беше окуражително, защото Земята беше обърната към Марс с огряната си от слънцето страна. Планетата, разбира се, също се въртеше около оста си, а на сутринта забелязах, че от вулкана започна ново изригване.
Според моя часовник някъде около пладне край върха на вулкана се появи огромен бял облак пара.
Повиках Амелия при пулта и й показах какво виждам.
Тя гледа известно време мълчаливо, след което тихо каза:
— Едуард, мисля, че са изстреляли нов снаряд. Кимнах безмълвно, защото думите й само потвърждаваха опасенията ми.
Целия следобед не се отделихме от екрана и забелязахме как облакът се движи плавно пред лицето на планетата. От снаряда нямаше и следа, но и за двамата беше ясно, че вече не сме сами в пространството.