Част от секундата [Split Second - bg]

— Трудно е да устоиш на такъв мъж — тихо каза Мишел.

— Знам, че мама го обичаше. Онова, което ти казах току-що, го знам от нея и някои нейни приятелки. Освен това открих дневниците й от колежа. Наистина са се обичали. Тъй че не знам защо не им провървя. Може да е траяло по-дълго, отколкото трябваше, като се има предвид колко различни бяха. Но може би ако тя не го бе изоставила, той нямаше да постъпи така.

— А може би не го е направил сам, Кейт. Това се опитваме да открием.

— Пак онези нови доказателства, които пазите в тайна от мен — промърмори презрително Кейт.

— Пистолет — твърдо изрече Мишел. Кейт се сепна, но не каза нищо. — Пистолет, който намерихме и смятаме, че е бил скрит в хотел „Фсърмаунт“ през онзи ден, когато убиха Ритър. Според нас в сградата е имало втори убиец, но той не е стрелял.

— Защо?

— Не знаем. Може да се е изплашил. Може двамата с баща ти да са се споразумели да го извършат заедно, а после онзи се е отдръпнал, оставяйки татко ти да поеме цялата отговорност. — Мишел помълча, после тихо добави: — И може би същият човек е уговорил баща ти да направи това. Ако е така, може да си видяла или чула нещо, което ще ни бъде от полза.

Кейт гледаше надолу и нервно чоплеше ноктите си.

— Баща ми имаше малко приятели и рядко го посещаваха хора.

— Значи ако някой е дошъл да се срещне с него, ти щеше да забележиш? — вметна Мишел.

Кейт мълча толкова дълго, че Мишел стана да си върви.

— Беше около месец преди смъртта на Ритър.

Мишел застина.

— Кое?

— Трябва да е било към два през нощта. Нали разбираш, някакъв ненормален час. Бях се унесла, но някакъв шум ме събуди. Когато оставах при татко, спях на горния етаж. Той работеше по всяко време, затова отначало не се учудих, но гласът беше различен. Промъкнах се до площадката на стълбището. Видях светлина в кабинета на татко. Чух го да разговаря с някого, или по-точно говореше онзи, а татко предимно слушаше.

— Какво казваше онзи, другият? Чакай, мъж ли беше?

— Да.

— Какво каза?

— Не чувах добре. Стана дума за майка ми. Какво щяла да каже Реджина, или нещо подобно. После баща ми отговори, че времената са други. Че хората се променят. Тогава другият каза нещо, което не чух ясно.

— Успя ли да го видиш?

— Не. Кабинетът на баща ми имаше друга врата, от която се излизаше навън. Сигурно си е тръгнал оттам.

— Какво друго чу?

— Нищо. Те заговориха по-тихо. Сигурно са се сетили, че може да ме събудят. Помислих си дали да не сляза да видя кой е, но не посмях.

— Баща ти споменавал ли е някога за този посетител? Каквото и да било.

— Не. Боях се да не разбере, че съм подслушвала, затова не го попитах.

— Може ли да е бил някой преподавател от колежа?

— Не. Мисля, че бих разпознала гласа.

В държането й се прокрадна нещо странно, което не се хареса на Мишел, но тя реши да се престори, че не е забелязала.

— Чу ли човека да споменава името на Ритър? Или нещо свързано с него?