Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
— Я, какво имаш тук? Дай да видя!
Криеше колието в ръка и успя да й го сложи, докато опипваше врата й, за да се уверял, че й няма нищо. Но тя весело се дърпаше:
— Стига, остави ме! Знам, че няма нищо… Чакай, какво правиш, с какво ме гъделичкаш?
Той я прегърна с една ръка, притисна я, заведе я пред голямото огледало и тя се видя цялата. Тънката верижка на врата й приличаше на златна нишка, а седемте бисера сияеха нежно като млечни звезди, родени върху копринената кожа. Беше детско и прелестно. Клотилд веднага се засмя възхитено, загука, изпъчи се като суетна гълъбица.
— Ах, учителю, учителю! Колко си добър!… Само за мен ли мислиш?… Колко ме зарадва!
И радостта в очите й, радост на жена и на влюбена, щастлива, че е красива, че е обожавана, дивно го възнаграждаваше за извършеното безумие.
Цяла сияеше, отметна глава и той се наведе, целуна я.
— Доволна ли си?
— О, да, учителю, доволна, доволна!… Бисерите са толкова нежни, чисти! И ми отиват!
Още миг се гледа с възхищение в огледалото, невинно горда от светлата си ослепителна кожа под седефените капки. После й се прииска да се покаже и понеже чу, че Мартин е в съседната стая, изтича при нея по долна фуста, с разголена гръд.
— Мартин! Мартин! Виж какво ми подари учителят!… Хубаво ми стои, нали?
Но пред строгото лице на старата мома, което изведнъж бе придобило цвят на пръст, радостта й помръкна. Тя може би осъзна каква ревност, каква болка предизвиква блестящата й младост у това нещастно същество, което се бе съсипало да слугува с мълчаливо примирение на обожавания си господар. Впрочем това бе първата им мигновена реакция, несъзнателна у едната, бегло почувствувана от другата; и остана явното неодобрение на пестеливата прислужница, която гледаше накриво и осъждаше скъпия подарък.
Студена тръпка полази Клотилд.
— Само че — прошепна тя — учителят пак е бъркал в чекмеджето… Бисерите са много скъпи, нали?
На свой ред притеснен, Паскал възрази, обясни колко на сметка ги е взел, разказа словоохотливо за посещението на търговката. Невероятно изгодна сделка: не можел да не ги купи.
— Колко? — попита с истинска тревога Клотилд.
— Триста франка.
Мартин още не бе отворила уста, мълчеше зловещо; накрая не можа да се сдържи.
— Божичко! — извика тя. — С тези пари щяхме да изкараме шест седмици, а нямаме хляб.
Едри сълзи бликнаха от очите на Клотилд. Щеше да изтръгне огърлицата от врата си, ако Паскал не я бе спрял. Беше толкова разстроена, че заекваше, като заговори: трябвало веднага огърлицата да се върне.
— Така е — каза тя. — Мартин е права… Учителят е луд и аз съм луда, че я държа и една минута при положението, в което се намираме… Ще ми изгори врата. Моля ти се, остави ме да отида да я върна.
Той в никакъв случай не искаше да се съгласи. Сърдеше се на себе си заедно с двете жени, признаваше грешката си, крещеше, че е непоправим, че е трябвало да му се вземат всичките пари. И изтича в стаята си, донесе стоте франка, които му оставаха, застави Мартин да ги вземе.
— Казвам ви, че вече и един сантим не мога да държа! Ще го похарча… Вземете ги, Мартин! Само вие сте разумна. Сигурен съм, че с тези пари ще успеете да ни храните, докато работите ни се уредят… А ти, миличко, си задръж това, не ме наскърбявай. Целуни ме, иди да се облечеш.
Повече не споменаха за тази злополучна история. Но Клотилд си носеше огърлицата под роклята. И в това имаше някаква тайна прелест: никой да не вижда и само тя да усеща на себе си толкова изящната, красива малка скъпоценност. Понякога, когато биваха сами с Паскал, тя му се усмихваше, бързо изваждаше бисерите от блузката си и му ги показваше, без да произнесе нито дума; и прелестно развълнувана, пак тъй бързо ги пъхваше отново на топло до гърдите си. Така със стеснителна благодарност, неизменно светнала от радост, му припомняше тяхната лудост. И никога вече не свали огърлицата.
Оттогава заживяха в оскъдица, но приятно въпреки всичко. Мартин веднага направи точен списък на провизиите им и той беше катастрофален. Само запасите от картофи се оказаха надеждни. За нещастие делвата със зехтин бе на привършване, изчерпваше се и бъчвата с вино. Сулейад нямаше вече лозя и почти никакви маслини, произвеждаше само някои зеленчуци и малко плодове — круши, които не бяха още узрели, грозде от асма, което засега щеше да бъде едничкото им лакомство. Освен това всеки ден трябваше да купуват хляб и месо. Така че още от първия ден прислужницата определи строги дажби на Паскал и Клотилд, съкрати десертите от кремове и сладкиши, сведе ястията до минимални порции. Беше си възвърнала целия предишен авторитет, отнасяше се с тях като с деца, които дори не питаше какво искат или какво обичат. Тя съставяше менюто, знаеше по-добре от тях какво им е нужно. Впрочем правеше всичко това с майчинско чувство, полагаше за тях безкрайни грижи, вършеше чудеса, за да им създаде все пак някакво охолство за жалките им пари, понякога ги срязваше за тяхно добро, както човек се кара на деца, които не искат да си изядат супата. И сякаш това особено майчинство, тази последна саможертва, това привидно спокойствие, с което ограждаше любовта им, донякъде задоволяваха и нея, изваждаха я от глухото отчаяние, в което бе изпаднала. Откакто се грижеше така за тях, дребното й лице като на обрекла се на безбрачие калугерка си бе възвърнало белотата, а пепелявите й очи отново бяха станали спокойни. Когато след вечните картофи и малкото котлетче за двадесет сантима, което се губеше сред зеленчука, някои дни успееше, без да изложи на опасност бюджета си, да им поднесе палачинки, тържествуваше, смееше се заедно с тях.