Тримата мускетари

Бъкингам заведе златаря в определената за него стая, която след половин час се превърна в работилница. После постави часовои на всяка врата със заповед да не пускат вътре никого освен камердинера му Патрик. Излишно е да добавяме, че на златаря и на помощника му беше изрично забранено да излизат под какъвто и да било предлог.

След като даде тия нареждания, дукът се върна при д’Артанян.

— Сега, млади приятелю — каза той, — Англия принадлежи на нас двамата. Какво искате, какво желаете?

— Едно легло — отвърна д’Артанян, — Да си призная, засега то ми е най-необходимо.

Бъкингам даде на д’Артанян стая, съседна на неговата. Искаше младият човек да бъде близо до него не защото не му вярваше, но за да има край себе си човек, на когото да говори постоянно за кралицата.

След един час в Лондон бе оповестена заповедта — никакви кораби, натоварени за Франция, да не напускат пристанищата, дори и пощенският кораб. За всички това означаваше обявяване на война между двете кралства.

След два дни, в единадесет часа, двата диаманта бяха готови. Те бяха така точно направени, толкова много си приличаха, че Бъкингам не можа да различи новите от старите, а и най-опитните в това отношение щяха да се заблудят като него.

Веднага той изпрати да повикат д’Артанян.

— Ето — рече му той, — вземете диамантения накит, за който дойдохте, и ми бъдете свидетел, че аз направих всичко, което е по силите на един човек.

— Бъдете спокоен, милорд, ще кажа всичко, което видях. Но ваша светлост ми давате диамантите без ковчежето?

— Ковчежето ще ви пречи. Освен това сега ковчежето ми е още по-скъпо, защото само то ми остава. Ще кажете, че съм го запазил за себе си.

— Ще изпълня поръчката ви дума по дума, милорд.

— А сега — продължи Бъкингам, като устреми поглед в момъка, — ще мога ли някога да ви се отплатя?

Д’Артанян цял се изчерви. Той разбра, че дукът търси начин да го накара да приеме нещо и мисълта, че кръвта на приятелите му и неговата кръв ще бъдат заплатени с английско злато, страшно го отврати.

— Да се разберем, милорд — отвърна д’Артанян, — и да преценим всичко предварително, за да не изпаднем в недоразумение. Аз служа на краля и на кралицата на Франция и съм зачислен в гвардейската рота на господин Де-з-Есар, който, както и неговият шурей господин дьо Тревил са особено предани на техни величества. Има и нещо друго — аз може би нямаше да направя нищо, ако не исках да бъда приятен на едно лице, което ми е скъпо, както на вас е скъпа кралицата.

— Да — усмихна се дукът, — мисля дори, че познавам това лице, то е…

— Милорд, не съм я назовал — прекъсна го бързо момъкът.

— Така и трябва — каза дукът. — Значи на това лице трябва да бъда благодарен за вашата преданост.

— Да, милорд, защото точно сега, когато става дума за война, аз трябва да си призная, че в лицето ви, Ваша светлост, виждам само англичанин, следователно само враг, и с по-голямо удоволствие бих ви срещнал на бойното поле, отколкото в Уиндзорския парк или в коридорите на Лувър. Това обаче няма да ми попречи да изпълня точно задачата си и да умра, ако е нужно, при изпълнението й, но аз ви повтарям, Ваша светлост, че няма за какво лично да ми благодарите за това, което правя за себе си при нашата втора среща, нито за онова, което направих вече за вас при първата ни среща.