Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
На олтара под портрета беше ковчежето с диамантения накит.
Дукът се приближи до олтара и коленичи, както би направил свещеник пред Христа, после отвори ковчежето.
— Вземете — рече той, като извади от ковчежето голяма синя лента, която блестеше цяла от диаманти. — Ето тия скъпоценни диаманти, с които се заклех, че ще бъда погребан. Кралицата ми ги даде, кралицата си ги взема: да бъде нейната воля, както божията всякога и във всичко.
После започна да целува един по един диамантите, с които трябваше да се раздели. Изведнъж той нададе страшен вик.
— Какво има? — попита разтревожен д’Артанян. — Какво ви се случи, милорд?
— Всичко е загубено — извика Бъкингам и пребледня като мъртвец. — Липсват два диаманта, останали са само десет.
— Изгубили ли сте ги, милорд, или мислите, че са ви ги откраднали?
— Откраднати са — отвърна дукът — и това е работа на кардинала. Ето вижте лентите, на които са били закачени, са отрязани с ножица.
— Ако милордът подозира кой е извършил кражбата. Може би диамантите са още в негови ръце.
— Чакайте, чакайте! — извика дукът. — Аз сложих тия диаманти само веднъж преди осем дни на кралския бал в Уиндзор: Контеса Уинтър, с която бях скаран, се помири с мене на този бал. Това помирение е било отмъщение на ревнива жена. Оттогава не съм я виждал. Тази жена е агент на кардинала!
— Та той в цял свят ли има агенти! — извика д’Артанян.
— О, да, да! — отговори Бъкингам, като стисна зъби от гняв. — Да, той е страшен противник. Но кога ще се състои този бал?
— Идущия понеделник.
— Идущия понеделник! След пет дни! Ние имаме повече време, отколкото ни е необходимо. Патрик! — извика дукът, като отвори вратата на параклиса. — Патрик!
Довереният му камердинер влезе.
— Моят златар и секретарят ми!
Камердинерът излезе — бързината и безмълвието му подчертаваха навика, който беше придобил, да се подчинява сляпо и безропотно.
При все че златарят бе повикан пръв, най-напред се появи секретарят. Много просто — той живееше в двореца. Той свари Бъкингам, седнал пред една маса в спалнята си да пише няколко заповеди със собствената си ръка.
— Господин Джексън — започна той, — ще отидете още сега при лорд канцлера и ще му предадете, че го натоварвам с изпълнението на тия заповеди. Желая да бъдат оповестени веднага.
— Но, господарю, ако лорд канцлерът ме попита какви причини са дали повод на ваша светлост да взема такива изключителни мерки, какво да отговоря?
— Отговорете му, че такова е моето желание и че не давам на никого сметка за желанията си.
— Този ли отговор трябва да даде той на Негово величество — продължи усмихнат секретарят, — ако случайно Негово величество полюбопитствува да узнае защо никой кораб не може да излиза от пристанищата на Великобритания?
— Имате право, господине — съгласи се Бъкингам. — В такъв случай лорд канцлерът ще каже на краля, че съм решил да обявя война и че тази мярка е първото ми враждебно действие срещу Франция.
Секретарят се поклони и излезе.
— От тая страна можем да бъдем спокойни — обърна се Бъкингам към д’Артанян. — Ако диамантите не са заминали още за Франция, те ще пристигнат там след вас.
— Как така?
— Наложих ембарго на всички кораби, които се намират в момента в пристанищата на Негово величество, и без специално разрешение никой от тях не ще посмее да вдигне котва.
Д’Артанян погледна смаян този човек, който поставяше безграничната власт, с която го бе облякло доверието на един крал, в услуга на любовта си. Бъкингам прочете по лицето на младежа мислите му и се усмихна.
— Да — рече той. — Да! Ана Австрийска е моята истинска кралица. Само една нейна дума и аз бих изменил на родината си, на краля си, на бога. Тя ме помоли да не изпращам на протестантите в Ла Рошел помощта, която им бях обещал, и аз я послушах. Престъпих думата си, но какво от това, изпълних нейното желание; кажете, не съм ли богато възнаграден за послушанието си — на това послушание аз дължа нейния портрет!
Д’Артанян се учуди — на какви слаби и незнайни нишки виси понякога съдбата на един народ и животът на хората!
Той беше изцяло погълнат от своите мисли, когато влезе златарят. Този златар беше един от най-изкусните майстори ирландци, който сам признаваше, че печели сто хиляди фунта годишно от Бъкингамския дук.
— Господин О’Рейли — каза му дукът, като го въведе в параклиса. — вижте тези диаманти и ми кажете колко струва единият.
Златарят хвърли само един поглед върху изящната направа, пресметна едно върху друго стойността на диамантите и отговори без никакво колебание: