Тримата мускетари

— Дявол да го вземе! А какво друго?

— Какво желаете?

— Искате ли да знаете?

— Разбира се.

— Добре тогава! Искам разрешението, което носите, понеже аз нямам разрешение, а много ми трябва.

— Струва ми се, че се шегувате.

— Аз не се шегувам никога.

— Оставете ме да мина

— Няма да минете.

— Драги момко, ще ви счупя главата. Хей, Любен! Пистолетите ми!

— Планше — каза д’Артанян, — разправи се със слугата, аз ще се разправя с господаря.

Насърчен от първия си подвиг, Планше се хвърли върху Любен и понеже беше здрав и пъргав, повали го по гръб на земята и опря коляно на гърдите му.

— Гледай си работата, господине — извика той, — аз свърших моята.

Като видя това, благородникът извади шпагата си и се нахвърли върху д’Артанян, но той имаше работа със силен противник.

За три секунди д’Артанян го намушка три пъти с шпагата си, като при всеки удар казваше:

— Един за Атос, един за Портос, един за Арамис. При третия удар благородникът падна като сноп. Д’Артанян помисли, че е мъртъв, или поне, че е в безсъзнание, и се приближи да вземе разрешението, но тъкмо когато посягаше, за да го претърси, раненият, който не беше изпуснал шпагата си, го мушна в гърдите и каза: „Един за вас.“

— И един за мене! Последният е най-добър! — извика бясно д’Артанян и го прикова на земята с четвърти удар в корема.

Този път благородникът затвори очи и изгуби съзнание.

Д’Артанян претърси джоба, където бе видял, че прибира разрешението за пътуване, и го взе. То беше на името на конт дьо Вард.

После погледна за последен път хубавия младеж, който едва ли имаше двадесет и пет години и когото той оставяше тук прострян на земята в безсъзнание, а може би мъртъв, и въздъхна при мисълта за странната съдба, която кара хората да се унищожават един друг за интересите на лица, които са им чужди и които често не знаят дори, че те съществуват.

Но скоро от тези размишления го изтръгна Любен, който ревеше и викаше с цяло гърло за помощ.

Планше го хвана за гърлото и го стисна с всичка сила.

— Господине — рече той, — докато го държа така, уверен съм, че няма да вика, но пусна ли го, веднага ще се разкрещи. Познавам, че е нормандец, а нормандците са упорити.

И наистина, колкото и здраво да му беше стиснато гърлото, Любен пак се опитваше да издава звуци.

— Чакай — обади се д’Артанян.

Той извади кърпата си и му запуши устата.

— Сега — предложи Планше — да го вържем за някое дърво.

Извършиха това грижливо, после преместиха конт дьо Вард при слугата; започваше да се смрачава и понеже и вързаният, и раненият бяха в гората, явно беше, че ще останат там до сутринта.

— А сега — каза д’Артанян — при началника!

— Но вие, струва ми се, сте ранен? — забеляза Планше.

— Няма нищо, да се заемем първо с по-бързата работа; после ще се занимаваме с моята рана, която всъщност не ми изглежда много опасна.

И двамата закрачиха бързо към вилата на почтения чиновник