Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
— Аз имам такова разрешение — каза благородникът, като извади един лист от джоба си. — Ето го.
— Заверете го тогава при началника на пристанището — рече собственикът — и елате с моя кораб.
— Къде ще намеря началника?
— Във вилата му.
— Къде се намира тази вила?
— На четвърт левга от града. Ето виждате ли там, в подножието на онова хълмче, покрива от плочи?
— Много добре! — каза благородникът.
И последван от своя слуга, той се запъти към вилата на началника.
Д’Артанян и Планше последваха благородника на петстотин крачки зад него. Щом излязоха от града, д’Артанян избърза и настигна благородника точно когато влизаше в една горичка.
— Господине — обърна се към него д’Артанян, — вие, изглежда, много бързате?
— Извънредно много, господине.
— Съжалявам, господине — продължи д’Артанян, — защото и аз много бързам и исках да ви помоля да ми направите една услуга.
— Каква услуга?
— Да ми отстъпите да мина пръв.
— Невъзможно — заяви благородникът, — изминах двеста и шестдесет левги за четиридесет и четири часа и трябва утре на обед да бъда в Лондон.
— Аз изминах същия път за четиридесет часа и трябва утре в десет часа сутринта да бъда в Лондон.
— Много съжалявам, господине, но аз дойдох пръв и няма да мина втори.
— Много съжалявам, господине, но аз дойдох втори и ще мина пръв.
— По служба на краля! — заяви благородникът.
— По лична работа! — заяви д’Артанян.
— Вие като че искате да се скарате с мене?
— Дявол да го вземе! А какво друго?
— Какво желаете?
— Искате ли да знаете?
— Разбира се.
— Добре тогава! Искам разрешението, което носите, понеже аз нямам разрешение, а много ми трябва.
— Струва ми се, че се шегувате.
— Аз не се шегувам никога.
— Оставете ме да мина
— Няма да минете.
— Драги момко, ще ви счупя главата. Хей, Любен! Пистолетите ми!
— Планше — каза д’Артанян, — разправи се със слугата, аз ще се разправя с господаря.
Насърчен от първия си подвиг, Планше се хвърли върху Любен и понеже беше здрав и пъргав, повали го по гръб на земята и опря коляно на гърдите му.
— Гледай си работата, господине — извика той, — аз свърших моята.
Като видя това, благородникът извади шпагата си и се нахвърли върху д’Артанян, но той имаше работа със силен противник.
За три секунди д’Артанян го намушка три пъти с шпагата си, като при всеки удар казваше:
— Един за Атос, един за Портос, един за Арамис. При третия удар благородникът падна като сноп. Д’Артанян помисли, че е мъртъв, или поне, че е в безсъзнание, и се приближи да вземе разрешението, но тъкмо когато посягаше, за да го претърси, раненият, който не беше изпуснал шпагата си, го мушна в гърдите и каза: „Един за вас.“
— И един за мене! Последният е най-добър! — извика бясно д’Артанян и го прикова на земята с четвърти удар в корема.
Този път благородникът затвори очи и изгуби съзнание.
Д’Артанян претърси джоба, където бе видял, че прибира разрешението за пътуване, и го взе. То беше на името на конт дьо Вард.
После погледна за последен път хубавия младеж, който едва ли имаше двадесет и пет години и когото той оставяше тук прострян на земята в безсъзнание, а може би мъртъв, и въздъхна при мисълта за странната съдба, която кара хората да се унищожават един друг за интересите на лица, които са им чужди и които често не знаят дори, че те съществуват.
Но скоро от тези размишления го изтръгна Любен, който ревеше и викаше с цяло гърло за помощ.
Планше го хвана за гърлото и го стисна с всичка сила.
— Господине — рече той, — докато го държа така, уверен съм, че няма да вика, но пусна ли го, веднага ще се разкрещи. Познавам, че е нормандец, а нормандците са упорити.
И наистина, колкото и здраво да му беше стиснато гърлото, Любен пак се опитваше да издава звуци.
— Чакай — обади се д’Артанян.
Той извади кърпата си и му запуши устата.
— Сега — предложи Планше — да го вържем за някое дърво.
Извършиха това грижливо, после преместиха конт дьо Вард при слугата; започваше да се смрачава и понеже и вързаният, и раненият бяха в гората, явно беше, че ще останат там до сутринта.
— А сега — каза д’Артанян — при началника!
— Но вие, струва ми се, сте ранен? — забеляза Планше.
— Няма нищо, да се заемем първо с по-бързата работа; после ще се занимаваме с моята рана, която всъщност не ми изглежда много опасна.
И двамата закрачиха бързо към вилата на почтения чиновник