Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Какво поиска Харкорт, когато дойде при теб?
— Прахове, лекове, някакъв чудодеен еликсир. В действителност, аз малко можех да му помогна.
— Сър Стивън Д’Обини знаеше ли за това? Брат Люк отрицателно поклати глава:
— Затова и Харкорт дойде тук. Каза, че по-скоро ще се довери на един монах, отколкото на някой местен лекар.
— И върна ли се при теб, след като се ожени за лейди Маргарет?
Старият монах сви рамене и започна да си играе със зърната на броеницата.
— Трябва да си бил тук, когато сър Стивън е постъпил в „Сейнт Мартин’с“?
— О, да!
— Тогава беше ли му изповедник?
Брат Люк поклати глава:
— В продължение на много години той ме избягваше. Трябва да призная, че бях изненадан както от промяната в него, така и от бързото му израстване, но той скоро доказа, че е благочестив монах. — Старецът замълча за известно време. — Повече от това не мога да ти кажа, сър Хю.
Старецът затвори очи и започна да прехвърля зърнатата на броеницата през пръстите си. Седеше прегърбен, сякаш разговорът го бе изморил. Корбет и Ранулф му благодариха, станаха и върнаха скамейката на мястото й.
— Не мога да наруша обета си.
Корбет се извърна. Брат Люк продължаваше да седи със затворени очи.
— Тези кървави убийства, сър Хю. Ще продължат ли?
— Не знам, точно това се опитвам да открия.
— Търси в миналото! — прошепна старият духовник. — Ние посяваме греховете си като зърна. Te пускат корени и лежат заспали, но когато му дойде времето, изникват като черен стрък, а листата им са тлъсти, натегнали от зло. — Отвори очи: — Желая ти всичко най-добро, кралски служителю. Нека Бог да бъде с вас.
Брат Люк направи знак за благослов във въздуха, докато Корбет отваряше вратата, за да си тръгне.
Приорът Кътбърт коленичи върху студените плочи на пода на килията си. Беше заключил и залостил вратата. Огънят в огнището се бе превърнал в тъмна пепел, мангалите не бяха запалени. Приорът бе свалил расото и долната си риза. Острите камъни от настилката се забиваха в костеливите му колена. Притискаше с мъка краката си към леденостудения под. На стената над него, на едно огромно разпятие, Христос, сгърчен в агония, се взираше надолу към монаха. Приорът Кътбърт взе бича, затвори уста, стисна зъби и започна да нанася удари по дясното и лявото си рамо. Дори тук, в тъмнината на килията му, демоните не го напускаха. Той удряше отново и отново, докато в съзнанието му ръмжащи грифони изскачаха от пламъците, а един тъмен тунел плюеше демони-кръвопийци, чиито коси се гърчеха като змии. Приорът Кътбърт отвори очи. Насили се да вдигне поглед към разпятието. Беше извършил смъртен грях.
— Меа culpa! Mea culpa! — Той се удари в гърдите. — Виновен съм! Виновен съм!
Трябваше да се покае, да осъди властолюбието и алчността си. Само да можеше да върне времето обратно! Остави бичът да падне на пода. Имаше чувството, че грехът го задушава и го е покрил отвсякъде. Около него се тълпяха неговите ужасяващи последици: сгърченото тяло на котката, провиснало от преградата пред олтара; страховитата смърт, застигнала неговите братя; огнените стрели, пронизващи нощния въздух; шепотът и брътвежите. Съветът не бе свършил никаква работа. Приличаха повече на изплашени зайци, криещи се в килиите си, изплашени от сенките, самотата и дългата нощ. Приорът Кътбърт не можеше да спре треперенето си. Той се изправи с мъка, обу сандалите си и навлече расото. Силно чукане по вратата на килията му го накара да трепне.
— Имам работа! — извика той.
— И аз идвам по работа, отче приоре!
Приорът Кътбърт простена отчаяно: беше онзи кралски служител с острия си взор и пороя от въпроси.
— Зает съм! — самият Кътбърт съзнаваше колко силно трепери гласът му.
— Отче, трябва спешно да говоря с теб!
Приорът Кътбърт ритна бича под една скамейка и като прекоси килията си, вдигна резето и отключи вратата. Ранулф и Чансън стояха на прага като ангели-отмъстители. Само един поглед върху лицето на сър Хю накара приорът Кътбърт да разбере, че този път ще трябва да каже истината.
— Мисля, че ще е най-добре да влезем вътре. Приорът се отдръпна встрани. После затвори вратата зад тях.
— Дявол да го вземе! — Ранулф плесна с ръце. — В стаята е студено!
Корбет вече бе прекосил помещението и гледаше втренчено надолу към мястото, където бе коленичил приорът.
— Кръв! — промърмори той.
Корбет се наведе и заопипва пода с облечените си в ръкавици ръце. Той зърна бича под скамейката, извади го и го вдигна.
— Аз не съм монах, отче приоре — каза тихо той, — а само един кралски служител, който търси истината.