Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— А поотделно? — прекъсна го Корбет.
— Бог да ни прости! — въздъхна брат Елфрик. — Всички ние вървяхме по отделни пътища. Ти откри моя.
— А останалите? Елфрик поклати глава:
— Като група ние бяхме обвързани от обета за подчинение, но аз не мога да отговарям за онова, което е ставало в душите на моите братя. Сега, сър Хю, трябва да си вървя.
След като лечителят си тръгна, Корбет въздъхна и се загледа през прозореца.
— Никой не казва пълната истина! — прошепна той. — Разбра ли, Ранулф? Уолъсби, Елфрик, Кътбърт — те всички премълчават онова, което всъщност искам да знам.
— Не може ли да използваме сила?
— Срещу един монах или един архидякон? Кралят би се съгласил в себе си. Но за пред хората ще ни прати да охлаждаме страстите си в Тауър. Струва ми се, че изчерпахме всички възможни средства.
— И ще си тръгнем?
— Не. Библиотеката не може да не крие някакви тайни, архидякон Уолъсби се крие зад своята омраза и духовния си сан, а монасите използват обетите си, както рицар своя щит. Лейди Маргарет Харкорт е вежлива и любезна, а Пазача край портата плете собствената си история.
— Значи, връщаме се към абат Стивън? — попита Ранулф.
— Ръкописите му не разкриват нищо — отговори Корбет. — Той не е казал или направил каквото и да е, което да ни дава ключ към всички тези мистерии. Остава единствено погребалната могила в Кървавата ливада. Сняг не сняг, мраз или градушка, но утре, Ранулф, възнамерявам да отворя и да претърся тази могила.
— Защо?
— Ако трябва да съм напълно честен, не знам. Но ако не разкрие нищо, ще останем още два дена.
Корбет се загледа в разпятието и си спомни думите на Елфрик: „Съгреших! Съгреших!“. Кралският служител взе наметката си.
— Къде е Чансън?
— Където е винаги, долу в конюшните да се възхищава на конете.
Корбет се засмя, докато излизаха. Бе забранил категорично на Чансън да пее, ако реши да присъства на литургията в абатството. Също така беше предупредил Ранулф да не го подстрекава. Чансън беше превъзходен коняр и умело си служеше с ножа, но да пее! Корбет никога не бе чувал такива ужасни звуци! Единственият, който ги харесваше, беше като че ли дъщеря му Елинор. Тя често молеше Чансън да й изпее нещо и докато бебето Едуард плачеше, та се късаше, дъщеря му се смееше, докато по страните й не започваха да се стичат сълзи.
Двамата изтичаха надолу по стълбите и излязоха в двора на абатството.
— Накъде, сър Хю?
— Да се изповядаме, Ранулф!
— Изповед? Опрощение на греховете? — закачи го Ранулф. — Лейди Мейв ще научи ли за това?
Корбет придърпа наметалото над раменете и затегна закопчалката. Тропна с крака по замръзналата земя и се загледа в покритото с облаци небе.
— Абат Стивън с никого не е разговарял открито или поне изглежда, че е така. Нямал е истински довереник, но като всеки човек, е трябвало да се изповяда. Да потърсим брат Люк.
Корбет влезе в манастира и спря пред една писалищна маса. Млад монах, посинял от студ, се трудеше над един ръкопис. Корбет зададе няколко въпроса и лицето на монаха светна от усмивката.
— Пръстите ми са замръзнали, дори мастилото се точи мудно. Аз ще ви заведа при брат Люк.
Те прекосиха дворовете и се насочиха към дълга, едноетажна сграда от сив варовик с покрив от червени плочки и галерия с колони от едната страна. Техният водач им обясни, че тук живеят „древните“: твърде старите или неспособни да изпълняват други задължения, освен да се молят, да размишляват и, както каза усмихнато младият монах, „да примляскват с беззъбите си венци“. Той спря пред една врата и похлопа.
— Върви си! — разнесе се глас. — Не искам да ме тревожат!
Монахът въздъхна, натисна резето и отвори вратата. Вътре в стаята беше топло: в нея имаше поне четири мангала, както и голям жарник с въглища на една масичка край креслото, където седеше нейният обитател. Освен това тук имаше друга маса, столче, легло, малък умивалник и шкаф. В другия ъгъл имаше аналой с псалтир върху него, обърнат към мрачно разпятие. Брат Люк определено изглеждаше древен със своя изпосталял врат, лице, напомнящо за скелет, покрито с тъмни петна, и гола като яйце глава, но очите му бяха ясни и пълни с живот. Той отмести столчето за крака и се приведе напред.
— Значи ти си пратеникът! — Гласът му беше изненадващо силен. — Кралският пратеник и неговите хора са дошли да посетят бедния стар брат Люк. Питах се дали ще дойдеш. А ти, брате — прогърмя той към водача на Корбет, — престани да се хилиш като маймуна и се връщай към заниманията си!