Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Какво се е случило? — попита той.
Пердитус остана на мястото си с отворена уста, като от време на време простенваше, а ръцете му опипваха синините по лицето.
— Имаш ли по-дълбоки наранявания? — попита Корбет. Послушникът не отговори. Лицето му беше пепелносиво, от ъгъла на устата му се стичаше струйка кръв. Корбет бързо наля чаша вино, върна се при него и я понесе към устните му. Чу стъпки отвън и в стаята влезе Ранулф. Корбет вдигна ръка, за да предотврати въпросите на своя довереник.
— Какво е станало, Пердитус?
Корбет се наведе над послушника и внимателно го огледа. Синината под окото му вече се подуваше, а една такава имаше и отляво на челюстта му. По страните, ръцете и китките му имаше нарези. Корбет опипа гърдите и гърба му.
— Добре съм! — Пердитус отпи от виното. — Отидох на Кървавата ливада и на връщане, когато вече наближавах портата на Юда, чух някакъв шум в храстите. Извърнах се, но тогава ме нападнаха. Не можах да видя кой беше: човекът носеше маска и имаше качулка. Канеше се да ме удари отзад по главата с тояга. Отстъпих вляво и той ме удари по брадичката, после повтори по страната. Тогава се счепках с него, но той имаше остра кама в дясната си ръка. Опитах се да го приклещя, но беше трудно, тъй като острието се обърна. — Той протегна ръката си: — По едно време ме рани тук с нея. Режеше като бръснач. Отблъснах го. Помислих, че пак ще ме нападне, но той се обърна и побягна.
— Да тръгна ли след него? — Ранулф се отправи към вратата.
— Не! — нареди Корбет. — Нападателят ще е избягал. — Накара Пердитус да отпие още от виното и добави: — Значи, не успя да го видиш?.
— Качулката му беше здраво завързана и не падна по време на борбата. Кожена маска покриваше лицето му. Зърнах само очите му и го чух как сумтеше.
— Силен ли беше? Пердитус пресуши чашата си:
— Ами, доста мускулест и жилест, но мога да кажа, че беше по-възрастен. Не като него. — Пердитус посочи Ранулф. — Бих могъл да му устоя. Усетих, че силата му намалява. Трябва да е разбрал, че ако борбата продължи, ще пострада и затова избяга.
— Мислиш ли, че те е причаквал?
— Помня, че минавах край портата, храстите се олюляваха от вятъра. Почвата под краката ми беше хлъзгава, покрита с лед, затова и го чух. Чух как ледът пропуква и се обърнах точно навреме.
— Той проговори ли?
— Не, само дишаше тежко и пъшкаше, но не каза нито дума. — Пердитус изглеждаше нещастен и почеса ниско подстриганата си коса. — Останах с впечатлението, че чакаше някого там.
Корбет отиде до вратата и я затвори.
— Може и така да е било — каза той. — Нощта е тъмна и студена. Ти беше ли си сложил качулката?
Пердитус отговори утвърдително.
— И разбира се, трябва да си вървял леко прегърбен поради студа. Може и да те е сбъркал с някой от по-старите братя, разбрал е грешката си и е побягнал.
Корбет се канеше да продължи, когато чу, че камбаната силно заби. Пердитус скочи на крака, но се олюля. Ранулф го подхвана и го накара отново да седне. Корбет отиде до вратата и я отвори.
— Това е сигнал за тревога! — тежко дишайки, се обади Пердитус. — Тревога! В абатството е станало нещо! Аз трябва…
Той се опита да стане.
— Не, върви в стаята си. — Корбет здраво го хвана за ръката. — Заповядвам ти, брате, да си легнеш. Ще кажа на Елфрик да дойде и да те види. Имаш ли други сериозни наранявания?
Пердитус трепна и се хвана отляво.
— Нападателят ме улучи тук, обаче…
Вниманието му се разсейваше от тревожните удари, които отекваха из цялото абатство. Корбет съпроводи Пердитус до стаята му, която беше по-малка и по-скромно обзаведена от тази на абата. Накара го да седне на края на леглото и му нареди да чака там. Ранулф запали свещи от едно кандило. Корбет взе някои от книгите, лежащи на пода, и ги остави на масата. Тревожният сигнал продължаваше да кънти.
— Стой тук! — заповяда той на послушника.
Последван от Ранулф, кралският служител бързо излезе от стаята и се отправи надолу по стълбите. Когато излязоха вън, разбраха причината за тревогата. Студеният нощен въздух довя мириса на изгорено и когато погледна нагоре, Корбет видя сияние, което се издигаше на фона на нощното небе от другия край на абатството.
— Пожар! — каза той. — Обзалагам се, че не е нещастен случай, Ранулф!
Цялото абатство беше на крак. Изоставили различните си задължения, монаси търчаха из двора. Миризмата на изгоряло стана по-силна, край тях се стелеха плътни облаци дим. Te идваха откъм църквата на абатството, носеха се над гробището и още по-нататък, през дърветата. Корбет и Ранулф спряха. Един от най-големите складове на абатството, постройка от измазани с хоросан греди върху основа от червени тухли, беше обхваната от пламъци от единия до другия си край. Te излизаха от прозорците, мазилката се пукаше и изкорубваше. В момента, когато погледнаха нагоре, част от покрива рухна с трясък и пламъците се надигнаха към небето. Приорът Кътбърт не бе пристигнал, обаче брат Ричард се бе заел да организира братята да носят вода с ведра от близкия извор. Лицата и ръцете на някои от работещите тук монаси вече бяха почернели, а расата им — посипани с пепел и прах.