Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Сила, ала на каква цена! Да изглеждаш и да вониш като плъх? Не, това не бе благословия, а неизлечима болест, зло, от което нямаше спасение.
Раситър, досетил се за какво мисли полуръстът, изкриви мишето си лице в заплашителна гримаса, изсъска заканително и се насочи към вратата.
Миг преди да излезе от стаята, той се обърна към полуръста:
— И да не си посмял да се намесиш! — предупреди го той. — Направи онова, което ти е наредено и се махай!
— В това изобщо не се съмнявай — прошепна Дондон, когато вратата хлопна зад гърба на плъхочовека.
За мнозина калимпортци атмосферата на южния град го отличаваше от всяко друго място в Царствата и носеше със себе си усещането за дом, ала у пътешествениците от Севера тя предизвика единствено отвращение и погнуса. Вярно, че бяха изтощени от Калимската пустиня и петдневното изнурително пътуване, ала когато най-сетне видяха Калимпорт да се издига пред тях, и на четиримата им се прииска да се върнат обратно сред горещите пясъци.
Пред себе си сякаш виждаха много по-мащабно копие на окаяния Мемнон, в което разликата между нечувано богатство и ужасяваща нищета бе толкова драстична, че четиримата приятели едва успяха да потиснат отвращението си. Великолепни палати, същински паметници на излишеството и разкоша, изпъстряха целия град и загатваха за несметни богатства. Наравно с тях обаче, южният град бе осеян със стотици порутени бараки и изпокъсани шатри, които изглеждаха така, сякаш щяха да рухнат при най-слабия повей на вятъра, но бяха единственият покрив, който окаяните им обитатели някога щяха да имат над главата си. Колко ли души населяваха южното пристанище, запитаха се четиримата приятели. Със сигурност повече от жителите на Мемнон и Града на бездънните води, взети заедно, макар да бе очевидно, че надали някой някога си бе правил труда да ги преброи.
Сали Далиб слезе от камилата си и като даде знак на останалите да сторят същото, се спусна по склона на последния хълм и влезе в неукрепения с крепостни стени град. Отблизо Калимпорт се стори на четиримата приятели още по-отблъскващ, отколкото им се бе видял от върха на хълма. Голи деца с издути от глад и болести кореми, едва успяваха да отскочат настрани, само миг преди по улицата да профучи някоя позлатена, теглена от роби колесница, каквито можеха да се видят из целия град. Още по-ужасяваща гледка представляваха канавките на бедняшките улички. В тези открити клоаки гниеха телата на всички онези нещастници, които, изтощени от мизерията и ширещите се болести, бяха рухнали мъртви, покосени от смъртта, която тук често пъти бе не зло, а избавление.
— Къркорещият корем май никога не е споменавал за това, когат’ говореше за стария си дом — измърмори Бруенор и нахлупи качулката си още по-ниско, в опит да се предпази поне малко от непоносимата смрад, която тегнеше във въздуха. — Хич не мога да разбера какво толкова му липсваше от туй отвратително място!
— Най-велик град във всички Царства, това Калимпорт! — възкликна Сали Далиб и възторжено размаха ръце, за да подсили възхвалата си.
Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри го погледнаха изумено. Тълпи умиращи от глад просяци съвсем не беше тяхната представа за величие. Дризт дори не чу думите на търговеца, потънал в мисли за един друг град, сравнението с който се налагаше от само себе си — Мензоберанзан, подземния град на Мрачните елфи. Вярно, че приликите между двата града бяха значителни; и тук, както и в черното царство на Мрачните елфи, смъртта бе нещо обичайно, ала Калимпорт като че ли всяваше повече отвращение и ужас дори и от Мензоберанзан. Даже и най-слабият Елф на мрака бе в състояние да се защити благодарение на подкрепата на своя род или с помощта на вродените си магически умения. Ала калимпортските бедняци — и най-вече децата им — бяха напълно безпомощни и обречени.
В Мензоберанзан дори онези, които се намираха на най-ниското стъпало на обществената стълбица, можеха да си пробият път нагоре. За по-голямата част от калимпортските бедняци обаче бягството бе невъзможно, те бяха обречени на нищета и страдание, на всекидневна борба за оцеляване, която можеше да свърши само по един-единствен начин — като още един труп върху купчината оглозгани от лешоядите кокали, които се издигаха в канавката.
— Заведи ни до къщата, където се помещава гилдията на Пук паша и си свободен — рече Дризт на търговеца — колкото по-скоро свършеха онова, за което бяха дошли, толкова по-бързо щяха да се махнат от това отвратително място.