Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Защото именно така виждам аз Артемис Ентрери, боецът, който може да отвърне на всяко мое движение със същото изящество и точност; боецът, когото смятам — във всички отношения, освен в едно-единствено — за свой равен.
Колко мъчително бе за мен, когато в недрата на Митрал Хол, двамата се бихме рамо до рамо, за да спасим живота си! Колкото и да е странно, онова, което ме тревожеше тогава, не бяха някакви морални задръжки, забраняващи ми да се съюзя с човек като него. Не ме възпираше убеждението, че Ентрери заслужава да умре и че аз, стига да не бях такъв страхливец, би трябвало да го убия там и тогава, дори ако това би ме обрекло на сигурна смърт в негостоприемните Сребърни зали. Не, нищо такова.
Измъчваше ме самото присъствие на този човек, усилието да го гледам, знаейки извън всякакво съмнение, че вместо него можех да виждам самия себе си.
Нима такъв щях да бъда аз днес, ако в онези отдавна отминали години в Мензоберанзан не бях срещнал Закнафейн? Ако не бях открил някого, чийто пример окончателно ме убеди, че нравите на Мрачните елфи са неправилни — както от морална, така и от чисто практическа гледна точка. Нима и аз щях да се превърна в хладнокръвен убиец, ако вместо при по-нежната си сестра Виерна, се бях обучавал при злата Бриса?
Колкото и да ме боли, мисля, че отговорът е да. Боя се, че въпреки онези неоспорими истини, в които вярвам с цялото си сърце, злото около мен щеше да надделее и да ме накара да се предам на отчаянието, забравяйки що е милост и справедливост. Аз щях да се превърна в палач със свой ужасяващо изопачен кодекс на честта, който щеше да ме заслепява за истината на моите постъпки, така че да мога да оправдая и най-злите си деяния с безстрастен цинизъм.
Когато видях Ентрери, разбрах това извън всякакво съмнение и от цялото си сърце благодарих на Миелики, задето ми изпрати наставници — Закнафейн и Белвар Дисенгалп, и Монтолио — които ми помогнаха да намеря правилния път и да се придържам към него. Ентрери ми показа в какво бих могъл да се превърна, ако животът ми бе протекъл по друг начин. Ала също така вярвам, че и Ентрери, стига да бе поел по друг път, можеше днес да(у&де съвсем различен; можеше също като мен да познае що е състрадание и принадлежност към обществото, да намери истински приятели и любов.
Често мисля за него, а вярвам, че и той мисли за мен. Ала той е обсебен от гордост и болезнено силно желание да ме победи, докато моят интерес към него е предизвикан от любопитство, от желанието да се опозная по-добре, като наблюдавам постъпките на онзи, в когото бих могъл да се превърна.
Дали го мразя?
Колкото и да е странно — не. Това не се дължи на уважението, което изпитвам към него заради войнските му умения — това уважение започва и свършва там, на бойното поле. Не, онова, което изпитвам към Артемис Ентрери не е омраза, а съжаление. Съжаление за всички погрешни решения, които е взел през живота си — доброволно или по принуда. Той притежава истинска сила и би могъл (ако не сега, то преди, в началото) да прави добро в един свят, така отчаяно нуждаещ се от герои. Защото, въпреки че е избрал пътя на злото, Ентрери се ръководи от повелите на собствения си, нетърпящ компромиси кодекс на честта. Вярвам, че, гледайки от своята изкривена перспектива, Ентрери е убеден, че никога не е убил някой, който да не е заслужавал да умре. Кати-Бри бе ръцете му, но той не я изнасили.
А що се отнася до Риджис… е, Риджис наистина е крадец и макар да е откраднал от друг крадец, това не оправдава престъплението му. В Лускан, както и в много други градове на Царствата, крадците губят ръцете (а често и главите си), а ловецът, изпратен по дирите на някоя открадната вещ и нейния похитител, е в пълното си право да убие крадеца, както и всеки, опитал се да му попречи да изпълни задачата си.
В Калимпорт Артемис Ентрери живее сред крадци и главорези, на самия ръб на цивилизацията. Там, заобиколен от утайката на обществото, той сее смърт, както правеше и Закнафейн из улиците на Мензоберанзан. Между двамата разбира се, има огромна разлика и аз нито за миг не бих и помислил да оправдавам злодеянията на Ентрери, както никога не бих го принизил до нивото на някакво обикновено чудовище (като например Ерту), чиято единствена цел е да убива.
Не, някога у този човек са се криели големи заложби, ала той, боя се, отдавна се е отказал да ги използва за добро и е поел по друг път. Когато погледна Артемис Ентрери, аз виждам себе си, виждам колко лесно е да загубиш способността си да обичаш и да се обградиш с ледена стена.