Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Макар че, като се замислеше по-добре, Раситър надали беше кой знае колко умен.
А може би самият Ентрери все още не разбираше с кого си има работа, нито пък знаеше докъде се бе разпростряла мрежата на Раситър и гнусните му събратя през трите години, докато го нямаше. Не бяха изминали и пет минути, откакто той си тръгна, когато вратата отново се отвори.
За да пропусне вътре Раситър.
— Какво искаше? — започна направо той и се разположи удобно в един стол край масичката.
Дондон неспокойно отстъпи назад — в преддверието, което водеше до стаята му, стояха още двама от приятелчетата на плъхочовека. Въпреки че го познаваше вече повече от година, полуръстът все още се чувстваше неловко в присъствието му.
— Попитах те нещо — повтори Раситър, а в гласа му зазвучаха железни нотки. — Какво искаше?
Последното, което Дондон желаеше, бе да се замеси във войната между плъхочовеците и палача, ала сега нямаше друг избор, освен да отговори на въпроса на Раситър, макар да знаеше, че ако Ентрери някога научи за това, с него ще е свършено.
Само че, ако се опиташе да скрие каквото и давило от Раситър, краят му бе също толкова сигурен… само дето смъртта му щеше да бъде бавна и много по-мъчителна.
Полуръстът въздъхна примирено и разказа на Раситър всичко, което бе станало между него и Ентрери.
Изненадващо, плъхочовекът не поиска от него да се откаже от плана на палача. Не, Раситър бе намислил нещо много по-добро. Щеше да остави Дондон да направи онова, което му бе наредил Ентрери, ала вместо убиеца, от успешното изпълнение на този план щеше да спечели някой друг — самият той. Плъхочовекът замислено потърка гладко обръснатото си лице, предвкусвайки сладостта от лесната победа, а неравните му, жълти зъби проблеснаха на светлината на лампата.
— Ще дойдеш ли с нас? — попита той полуръста — сега, когато бе уредил проблема с Ентрери, можеше да помисли и за по-приятни неща. — Пълната луна ще грее ярко тази нощ.
И като потупа по детски гладката буза на полуръста, добави:
— А козината ще бъде гъста…
Дондон се дръпна назад.
— Не, не и тази нощ — отвърна той рязко.
Раситър наклони глава на една страна и любопитно се вгледа в него. Винаги му се бе струвало, че полуръстът не е особено доволен от новото си положение, ала днес неприязненото му отношение бе повече от очевидно. Възможно ли бе то да има нещо общо със завръщането на стария му господар.
— Измамиш ли го, си мъртъв — продължи Дондон, без да обръща внимание на пронизващия поглед на плъхочовека. — Артемис Ентрери не е човек, с когото можеш да си играеш… не и ако ти е мил животът. Той знае всичко. Ако тази нощ в глутницата има плъх с ръст на дете, животът ми няма да струва и пукната пара, а плановете ти ще се провалят.
Мъчейки се да потисне отвращението, което изпитваше към човека-плъх, полуръстът се приближи на няколко милиметра от него и мрачно повтори:
— И пукната пара!
Раситър се изправи на крака толкова рязко, че столът му полетя към другия край на стаята. Беше изминал един-единствен ден от завръщането на Артемис Ентрери, а вече бе чул за него повече, отколкото можеше да понесе. Накъдето и да се обърнеше, чуваше името на убиеца, произнесено от треперещи устни.
Нима не знаят, за кой ли път си помисли той, докато яростно кръстосваше стаята. Нима не са разбрали, че онзи, от когото трябва да се боят, е Раситър!
В този миг усети познатия сърбеж в брадичката си, а по тялото му пропълзя онова изтръпване, което предхождаше промяната. Дондон отстъпи назад и отвърна поглед — дори и след цяла година, все още не можеше да свикне с тази гледка.
Раситър запрати ботушите си далеч от себе си и разхлаби дрехите си, разкривайки острата козина, която бързо покриваше тялото му. Облегна се на стената, разтърсван от жестоки конвулсии. Кожата му започна да се подува и да смъди, най-вече около лицето, носът му се издължи. Успя да потисне вика си, макар болката, която го връхлетя (може би за хиляден път), и сега бе толкова свирепа, както и по време на първото му преобразяване.
В следващия миг всичко свърши и Раситър застана пред Дондон — на два крака като човек, ала с мустаци, гъста козина, и дълга розова опашка, като гризач.
— Идваш ли с мен? — попита той, но полуръстът побърза да откаже, опитвайки се да скрие отвращението си.
За пореден път Дондон се зачуди как изобщо бе позволил на Раситър да го ухапе и да го въвлече в мишия кошмар. „Ще те направи по-силен!“, така му бе обещал Раситър тогава и дребният полуръст се бе съгласил.