Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Вождът нададе пронизителен вик.
— Не ме подлудявай, Хари! Не е възможно да си мислиш, че би могъл още дълго да запазиш или да укриваш каквото и да било… ако ние с теб двамата не свършим тази работа, ще я свършат други… но аз няма да допусна това… ние ще имаме златото, ние ще станем големите господари и ще плюем в лицата на онези, които сега ни презират като мръсни прерийни ездачи… Ние искаме те да махат пред нас опашки и да притежаваме големи къщи и красиви жени… а ако ти искаш да заситиш благородните си чувства, ще можеш след това да помогнеш на тия мръсни червенокожи с многото си пари… не ме ли чуваш какво ти говоря? Започни най-после да мислиш трезво! Та ти живя при нас! Ти познаваш дългите ножове, знаеш колко много са и колко оръжие притежават. Знаеш, че вие, дакота, ще трябва да загубите тази война. Нима ще се съгласиш да кукнеш като беден и победен вожд в някой резерват и ще допуснеш да те хранят с отпадъци като питомно зайче в обор?
— Ред Фокс, Червената лисица, убиецът на Матотаупа може да бъде сигурен, че Токай-ихто никога няма да живее като победен вожд в резерват и няма да се остави да го хранят с отпадъци. Нека не го е грижа за това.
Червенокосият разтегли устни в гримаса.
— Е, добре, щом си въобразяваш, че можеш да спечелиш войната, гледай да си набавиш навреме оръжие за своите бойци. Ако се съгласиш да ми издадеш тайната на това злато…
— Да ти издам тайната! — повтори Токай-ихто. — Червената лисица най-после налучка правилната дума. — Младият дакота се изправи на крака. — Няма да го направя.
— Какво се перчиш, Хари, сине на Топ! Нима ти не си син на един предател? — Червената лисица крещеше. Яростта му преля.
Вождът пристъпи досами него.
— Млъкни! — Той говореше тихо. — Аз ти обещах живота, докато прекрачиш границата на моите ловни райони — ала не завинаги и навред!
— Аз не се страхувам от твоето отмъщение, дакота! — Очите на Фред Кларк блестяха като в пристъп на истинска лудост. Той се разсмя прегракнало. — Златото! Или тези оръжия ще се върнат в армията! Ти чу! Това е последната ми дума!
След тези думи Червената лисица насочи дебнещ поглед към вожда, както дива котка наблюдава жертвата си. Той също бе видял, че Токай-ихто беше пребледнял и кръвта му пулсира на кратки удари във вените. Бизоновата кожа се беше смъкнала от рамото му. На лявата ръка над лакътя на вожда се стичаше кръв на червени браздулици. Раната, изглежда, се бе отворила отново въпреки превръзката. Токай-ихто бе отстъпил назад до стената на шатрата и се облягаше с протегнатата си ръка към един от тънките смърчови подпорни стволове. Очите му гледаха над врага и погледът му сякаш се губеше някъде в далечината.
— Не — повтори след това той с нечовешко спокойствие.
Ноздрите на озверения янки трепереха. Яростният му гняв се наслаждаваше на мъката на мъжа, който не желаеше да му се подчини.
— Хари! — каза той приглушено след дълго мълчание, през време на което Шеф дьо Лу чуваше ударите на собственото си сърце. — Хари, радвам се, дето можах да видя, че и твоето самообладание си има граници. За първи път през живота си видях това, макар че ние с тебе се познавахме в продължение на десет години. Ти пребледня, приятелю мой, и кръвта ти те издава. Аз не съм толкова нетърпелив, колкото ти; мога да чакам. Тази нощ, още една нощ, много нощи. Ще се наложи да се въоръжиш с търпение за тези нощи; те сигурно ще ти доставят същото удоволствие, както колът на мъчението, на който с такава радост би видял завързан своя стар приятел Червената лисица. Но какво да се прави? Аз ще се погрижа, драги мой, твоите бойци да научат, че ти искаш да ги лишиш от триста бойни пушки, които вече са тук — служейки на собствения си превзет инат. Но това са си твои грижи и аз виждам, че ти сам си ги създаваш!
Токай-ихто пусна тънкия подпорен ствол, за да не личи, че има нужда от опора. Наведе се, вдигна бизоновата кожа и я прехвърли отново през рамото си, за да прикрие раната. После пристъпи към огнището. Двамата врагове стояха съвсем близо един срещу друг, очи в очи. Токай-ихто мълчеше.
Червената лисица дишаше задъхано.
— Хари, ти все още не ме познаваш достатъчно. Аз очистих твоя старец, това е вярно, и сега ти казвам, че ще унищожа и теб, ако не ми се подчиниш. Златото трябва да бъде мое… мое ще бъде златото!
— Не! — прекъсна го джуджето с писклив глас. — То е мое, куче такова…
Червената лисица ритна силно с крак Маймунката. Джуджето извика от болка и се присви. После настъпи тишина.