Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
После чужденецът дръпна със замах широкополата шапка от главата си и кожената маска от лицето. Устните му с издадените напред жълти зъби се разкривиха:
— Ехей, Хари! Поздравявам те! Познаваш ли ме все още, стари приятелю?
Индианецът не се помръдна и не каза нищо. Стоеше като издялан от камък; дори очите му бяха съвсем безизразни.
— Ехей! Хари! — повтори високо чужденецът. — Ти май замръзна от изненада? Не си предполагал да ме видиш още веднъж жив и здрав в своята шатра, а? Всяка нова среща доставя удоволствие, моето момче! Освен това аз ти нося нещо много хубаво като истински добър стар чичо — триста пушчици, не е зле, нали? И така, без заобикалки, като между стари приятели — чужденецът се разположи върху завивките на пода, — без заобикалки: с какво ще платиш?
Индианецът погледна с напълно непроницаеми очи надолу към човека с червеникавите коси и силно очертаната челюст.
— Белият мъж се лъже! — каза след това невъзмутимо той. — Тук няма боец на име Хари. Белият мъж се намира в шатрата на Токай-ихто, вожда на дакотското племе!
— Ухааа! Колко надменно! Значи ти вече не ме познаваш? Твоят старец беше по-любезен — тук, в същата тази шатра, ако не се лъжа, ние изпихме с него първата чашка, обстановката ми се вижда съвсем позната, но да оставим това. И така може. Ти все пак си наясно, че заедно с обещанието по отношение на мъжете на благородния Монито си дал дума да осигуриш и на мене свободно влизане и напускане на твоя бивак?
Младият дакота не отговори.
Чужденецът го погледна предизвикателно, но след това започна да става несигурен.
— Е, както искаш, приятелю мой. Щом тук царят такива изискани обноски, ще трябва и аз да се пригодя. То-кай-их-то! Не звучи лошо! Такааа — чужденецът проточи дълго думата, после из един път премина към съвсем друг тон, — значи аз съм на служба при Монито и така съм дошъл в шатрата на вожда, за да водя преговори с него за оръжието, което ние можем да му доставим. Триста армейски пушки и достатъчно муниции! Ние не лъжем! Токай-ихто може да прегледа и да провери след това оръжието.
— Да вървим да го прегледаме!
— Толкова бързо? Вярно е, че ти винаги си бил прибързан, но това вече е прекалено. Остави ме най-напред да похапна от това бизонско месо, което ми гали така приятно носа! Една любезност води след себе си друга. Та не съм ли аз гост на вожда на дакотското племе? Или не съм разбрал добре? — Ти се намираш в шатрата на Токай-ихто — отвърна ледено индианецът. — Но аз не съм казвал, че си мой гост.
— Но, моля ти се, нима искаш да умра от глад? Та това съвсем няма да бъде според уговорката — свободни и необезпокоявани, и тъй нататък. Така че може, нали?
Белият измъкна ножа си и си отряза едно голямо парче бизонско месо. Започна да яде с най-голям апетит, подсмихвайки се злобно. Вождът не седна; изобщо не направи никакво движение. Дори клепачите на очите му не потрепваха.
Най-после се чу примляскването на неканения гост, който бе заглушил първия си глад. Тогава той се обърна към Монито, който лежеше сгушен край него като зла маймунка. Прякорът бе съвсем подходящ.
— Е? — попита Фред Кларк джуджето. — Уморих ли те? Помогнах ти да се добереш непокътнат до тази шатра; доста труд ми костваше то! Наистина! Това е последното ни пътуване на кон заедно с теб, драги мой! Никога вече!
— Никога вече! — изграчи джуджето. — Не! Никога вече, чудовище такова!
Червената лисица се разсмя със своя грозен, изнервящ околните смях.
— Добре са те завили, златно мое паяче! Кой се е погрижил така добре за теб? Навярно красивата млада лейди? Или добрата стара майка? Да ли? Там виси една меча кожа, не искаш ли да те завием и с нея? — Червенокосият млъкна и прекара опакото на ръката си през устата. — Ти прощавай, ХариТокай-ихто! — рече той. — Аз си говоря, както съм си свикнал. Но ще се постарая всячески да не наранявам занапред твоите изискани маниери! Впрочем това бизонско печено е прекрасно. Ти винаги си бил чудесен ловец! Изобщо бива си те! Да не беше само този твой коварен характер, ние двамата с теб можехме да свършим добра работа!
Фред Кларк отново се отдаде на яденето и брътвежът му заглъхна за малко. Шеф дьо Лу усети, че му става горещо. Ужасното нахалство на този мръсник сякаш нямаше граници. Как ли щеше да свърши всичко това? Нима Токай-ихто действително щеше да бъде принуден да остави убиеца на баща си да си върви свободен и на всичко отгоре ще му заплати и високата изнудваческа сума?
Фред Кларк приключи с яденето, а на шиша все още имаше много месо.
— Добре! — похвали още веднъж той. — И богато! Стиснат ти никога не си бил, това също е вярно. Винаги истински джентълмен! Изглежда, това ти е в кръвта. Е, а сега какво? Ще мога ли да намеря спокойствие тук за една нощ? Пък утре ще се спазарим?