Синовете на Великата мечка

— Питам се защо му е? — възкликна Четансапа, макар че никой не се бе обърнал към него. — Какво правят уачичун с това злато? Никога досега не съм могъл да си обясня това.

— Разменят с него — обясни гостът делавар, — разменят с него всичко, което не могат да правят от него.

— Особена тайна е това.

— Така е. Но Четансапа трябвала си припомни, че по-рано нашите бойци разменяха срещу миди. Те също не струваха нищо.

— Прав си. Но аз чух сега, че някои уачичун трупали с хиляди и хиляди златни зърна, за да ги притежават… А на нито един дакота не му е минавало през ум да напълни шатрата си догоре с миди.

— Белите хора имат да разменят много повече неща от нас и затова се нуждаят от повече злато, отколкото ние имаме нужда от миди — намеси се делаварският гост. — Ние имаме само шатри, те имат къщи… ние ядем месо, те ядат месо и риба, и захар, и мляко, и брашно, и подправки, и какво ли не още… ние имаме по една дреха на гърба си, а те носят най-малко по три дрехи наведнъж… ние имаме едно огнище, което ни топли, вари месото и осветява нашите типи, докато белите мъже ползуват за това три различни вида огън. Аз бих могъл да ти говоря дни и нощи, за да ти разкажа за всичко, което притежават белите мъже, и за всичко, което притежават, те си разменят стоки помежду си.

Четансапа разтърси глава.

— Много странно племе са тия уачичун. Аз все още не мога да си обясня за какво му е толкова много злато на един човек. И той, и жените му имат нужда да се нахранят, да се облекат и да живеят някъде — и толкоз.

— Не е така — намеси се Токай-ихто, — и това е именно истинската загадка на златото за уачичун. Който има злато, може не само да яде и да живее, а може да си купи земя, много, земя. Може също така да си купи и мъже, жени и деца, или да ги наеме, ако те нямат земя, за да му работят. Който има злато сред белите мъже, той не само живее добре, но е и вожд над другите. Такива ги видях аз уачичун през изтеклите лета край строежа на Юниън Пасифик — едните властвуват, а другите им служат, и тези, които трябваше да служат и да се подчиняват, ми обясниха това.

— Да, така е — потвърди Чапа. — И моят баща ми го е разказвал. Него го беше купил един бял човек за злато. Той беше принуден да работи от сутрин до вечер на полето, което принадлежеше на белия човек, и много често го биеха.

Четансапа повдигна малко една кожена завивка от земята и опипваше прерийната пръст с ръка.

— Да купуват земя? — попита той с недоумение. — И хора да купуват? — Той поклати глава.

— Така е — поде разказа си Шеф дьо Лу отново. — В блокхаусите край Ниобрара има един млад ездач със светли като кукуруз коси. Той не може да заплати на могъщите бели мъже, които притежават злато, земята, върху която неговият баща сее жито, и затова е трябвало да напусне своята земя и да продава себе си. Той стреля върху дакота затова, защото се е продал на дългите ножове, а не защото ви мрази.

— Това не е хубаво, не, лошо е — отсъди Четансапа. — Ето я земята. Тя принадлежи на всички.