Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Не — отвърна индианецът, — ще преговаряме веднага и след това ти ще напуснеш тази шатра.
Червената лисица погледна напрегнато младия дакота.
— Не мога да не кажа, че не си кой знае колко любезен! Може би си въобразяваш, че ще имаш някакво предимство, ако ме принудиш да преговарям така силно изморен? Само че ще останеш измамен! Чак толкова болнав, колкото тази Маймунка тук, аз не съм, акълът ми си е все още в главата! — И той се обърна към Монито: — Ти какво ще кажеш? Да се съгласим ли да преговаряме веднага? Явно тоя индианец иска бързо да приключи с дадената дума! Ти какво ще кажеш? Тъкмо и ние веднага ще разберем какво ще правим!
У джуджето настана някаква промяна. Кръвта се изкачи до слепоочията му, чертите на лицето му се изопнаха; под светлината на пламъците очите му блеснаха като ножове. Паяшките му пръсти започнаха да описват кръгове във въздуха, сякаш той се канеше да обяснява нещо. Чак сега най-сетне се разкри до известна степен обликът, който всеки мислено придаваше на могъщия цар на контрабандистите.
— Днес още? — попита той с острия си глас. — Да! Още днес! Аз вече си починах! Искам да знам какво има налице — дали пък ти не си излъгал, мерзавецо!
— Хе, хе, драги мой, какво означава излъгал? Ти си тук и можеш сам да провериш какво става! Е, добре! — обърна се Червената лисица отново към своя смъртен враг Токай-ихто и се изправи на крака. — Ти искаш най-напред да видиш оръжието. Можеш! Ние няма какво да крием. Да вървим!
Индианецът тръгна безмълвно към изхода на шатрата. Червената лисица вървеше подир него. Високите му кожени ботуши с дебели подметки стъпваха тежко.
Когато двамата изчезнаха от погледите, Шеф дьо Лу чу някакъв тих звук. Уинона бе отпуснала глава на рамото на Унчида. Старата индианка галеше бързо девойката по косата.
— Ела. Ще вървим и ние. — Тя изведе навън сестрата на вожда.
Шеф дьо Лу остана сам с Монито и с кучето Охитика. Поповдигна завивката, която го прикриваше, и си пое въздух. Монито бе останал свит край огъня и си говореше сам.
— Тях си ги бива — мърмореше той под носа си. — Добри са, нови. Той ще ги види. Ще иска да ги има. Трябва да иска да ги има; никой не дава стока като моята. Той е длъжен да плати. — Джуджето се изкикоти. Лицето му отново бе станало восъчно бледо, ръцете му трепереха.
Не мина много време и Токай-ихто и Червената лисица се върнаха в шатрата.
— Е? — попита подканващо белият още с влизането. Токай-ихто мина към обичайното си място край огнището с лице към изхода. Напълни с подчертано бавно старание лулата си и зачака, докато и врагът му запали своята.
— Пако Басерико не ме излъга — каза след това той много сдържано. — Пушките са нови, муницията е добра. Готов съм да ги взема. Каква цена иска дребният бял мъж?
— Ние удържахме на думата си — отвърна Червената лисица вместо Маймунката. — Ще спази ли и Токай-ихто дадената дума? Вождът ни обеща, че ще можем да се оттеглим невредими и спокойни заедно с всички наши хора, с добитъка и със стоката, ако не можем да се споразумеем за цената.
— Така казах, хау.
— Добре. Каква цена предлага вождът на дакота? — Очите на Червената лисица дебнеха, а джуджето понадигна носа си изпод завивките.
— За пушките и за муницията Токай-ихто ще заплати толкова, колкото плаща армията на великия баща във Вашингтон. За опасността и за пътя дотук Токай-ихто ще заплати още веднъж същата сума.
— Хм. Какво означава сумата? Значи нямаш намерение да, плащаш с боброви и бизонски кожи?
— Басерико може да получи цената и в кожи.
— Но аз не искам! Аз не искам такова нещо! — долетя гласът от вързопа със завивки. — Щом закарам толкова много кожи, ще им сваля цената на границата и ще бъда измамен. Нима Токай-ихто действително вярва, че Пако Басерико се е съгласил да язди — да язди! — през прерията, за да откара оттук боброви кожи? Токай-ихто много добре разбира, че това тук не е обикновена сделка! Басерико е богат човек и няма нужда да преговаря за кожи. Басерико живее добре и няма нужда да рискува главата си за няколко боброви кожи. Знае ли Токаецът, че сега наказват със смърт всеки, който продава оръжие на бунтуващи се индианци? — Монито беше седнал заедно със завивките и гледаше втренчено младия дакота с блеснали очи.
Вождът кимна равнодушно.
— Ясно ли му е на Токай-ихто, че Басерико е дошъл въпреки всичко това?
— Ясно.
— Ясно е?! Тогава… лесно ще се спазарим. Значи Токай-ихто знае… как ще трябва да плати!