Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Следобед пристигна ново съобщение от съгледвачите, което потвърди приближаването на кервана. Токай-ихто даде нареждане, щом контрабандистите пристигнат, да ги отведат да разтоварят стоката си в голямата съвещателна шатра и сами да се настанят там; само човека с маската вождът щеше да приеме в собствената си типи. С охраната на контрабандистите, на които дадената от вожда дума осигуряваше живота и безопасността, щеше да се заеме според нареждането на Токай-ихто Хитрия Бобър, който умееше добре да говори английски. Освен това боецът беше длъжен да не допусне чужденците да нахлуят в шатрите при жените и децата.
Когато най-сетне се свечери, напрежението на делавара стигна връхната си точка. Уинона и Унчида отново се бяха заели да пекат бизонско месо, за да могат веднага да нахранят госта с пристигането му. Постлаха рогозките, напълниха пунгиите с тютюн и подредиха паниците. Токай-ихто бе проверил взетите предохранителни мерки в бивака и се върна в своята шатра. При вдигането и спускането на чергилата на входа Шеф дьо Лу видя, че навън здрачът вече бе преминал в мрак. На площада насред бивака пламтяха малки огньове.
— Скоро ще бъдат тук — каза вождът.
— Четансапа върна ли се вече? — попита Шеф дьо Лу.
— Не.
Тропотът от копитата на един галопиращ кон стигна до площада и заглъхна там.
Чергилото на вратата на вождовата типи се разтвори и Четансапа се вмъкна вътре. Очите му блещукаха възбудени, почти объркани. Той прошушна няколко думи на вожда, които Шеф дьо Лу разбра, ала не можеше веднага да схване смисъла и важността им въпреки собствените си предположения и съмнения. Нима това действително беше възможно?
Вождът напълно се владееше. Само едно леко движение на пръстите му, които стиснаха по-здраво лулата, даде да се разбере, че съобщената му новина дълбоко го бе развълнувала.
Четансапа си играеше с бойната си тояга.
Токай-ихто махна с ръка към него.
— Аз не го познавам! — каза натъртено той. — Монито има моята дума, че той и всички негови хора могат да дойдат и да си отидат свободно и безпрепятствено оттук.
Четансапа като че ли потисна един вик на възмущение и напусна шатрата.
В нощния лагер настана безпокойство. Излизайки от шатрата, Четансапа бе отметнал чергилото на входа и сега Шеф дьо Лу можеше да вижда обитателите на бивака на големия площад и пристигащите ездачи. Месецът беше изгрял. Малките огньове издигаха езици. Дълги, тайнствени и неспокойни падаха сенките на хора, животни и шатри.
Откъм юг се приближаваше керванът на контрабандистите. Катърите и съпровождащите ги ездачи навлязоха в дълга колона на площада. Шеф дьо Лу видя Четансапа, който уговаряше нещо с предвождащия колоната и посочи към голямата съвещателна шатра. Мъжете с големите кожени шапки започнаха да стоварват сандъци и чували и да ги мъкнат към посочената шатра.
Когато внесоха всички товари, и по-голямата част от мъжете също влязоха в шатрата; само малцина останаха все още край изморените животни и сякаш уговаряха с Четансапа къде да откарат добичетата. През всичкото това време не се забелязваше никакъв мъж с маска. Сега обаче един широкоплещест и висококрак мъж на отсрещния край на площада се извърна и се провикна високо през площада, като поразвя кожата пред лицето си:
— А къде е Монито?
Шеф дьо Лу потрепера. Той добре познаваше този глас. Нямаше повече никакво съмнение. Това беше Фред Кларк.
Видя се как Четансапа се отправи към едрия мъж и започна да му обяснява къде се намира Маймунката.
Шеф дьо Лу изтика краката си надолу така, че се смъкна от облегалката за спане и легна цял върху завивките; изтегли ги над главата си, като остави само един малък отвор, за да вижда. Искаше да наблюдава всичко, което щеше да последва, без да могат да го познаят. Беше много привлекателно да се разбере дали Фред Кларк, наричан Червената лисица, съгледвач на служба в армията, ще продаде тайно триста пушки на неприятеля. Значи това е било неговото основание, за да иска Тобиас да замине за Блек Хилс.
Сега Токай-ихто застана зад огнището, с лице към входа.
Беше прехвърлил завивката си от бизонова кожа през лявото рамо така, че то да не се вижда.
Облеченият целият в кожа мъж, чието лице бе прикрито от кожена маска с дупки за очите, тръгна с големи крачки през площада право към шатрата на вожда. Пред огнището той се спря лице с лице пред младия дакота; в краката му лежеше свит на кълбо загърнатият в кожени завивки Басерико до топлия камък.
За миг се възцари пълна тишина, мъжете останаха неподвижни. Само Охитика, черното куче, наежи козината на врата си и изръмжа; очите му блещукаха в сумрака от преливащите се сенки и пламъци.