Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Така е.
Вождът се изправи и донесе от дъното на шатрата няколко малки кесии, отвори ги и остави огънят да освети кръглите монети, с които бяха пълни кесиите. Отброи монетите една по една и ги натрупа край огнището на редица купчинки, всички еднакво високи.
— Половината на цената в пари — каза той решително. Търговецът стоеше като замръзнал. После се разсмя така, сякаш се надсмиваше на Токай-ихто и на самия себе си.
— Токай-ихто! — каза той и бишна купчинките пари с грабливите си пръсти така, че кръглите монети се отърколиха по пода на шатрата. — Токай-ихто! Тези монети не влизат в сметката. Нямаш ли какво друго да ми предложиш?
— Аз доста пъти вече подканях белия мъж да определи сам цената. Нека най-после той го стори!
— Токай-ихто! Ти знаеш толкова добре, колкото и аз, за какво става дума — започна сега Червената лисица и избута настрана с грубо движение човешкия вързоп. — Ти знаеш за какво става дума… Ние двамата с теб можем да разговаряме открито като мъже. Тази война ще бъде спечелена или загубена, преди още изобщо да е започнала. В прерията един дакотски боец струва колкото петдесет или сто от нашите униформени глупаци — ако притежава пушка и муниции. Но той не струва нищо, ако ги няма. Победата ще бъде твоя — ала с оръжието. Но речем ли ние да си вървим утре заран и върнем това оръжие обратно на армията…
— Пако Басерико не може да направи това — прекъсна вождът Червената лисица, преди още той да бе завършил мисълта си. — Тези пушки са крадени; Басерико не може да ги върне обратно и да иска да му ги платят отгоре на това. Нима предпочита да ги хвърли във водата и да прекоси заради това два пъти на кон прерията… вместо да приеме сумата, която вождът на дакота му брои веднага пред очите?
— Нима не ти стига умът, дакота, за да разбереш, че аз не случайно съм домъкнал това оръжие в прерията, преди да сме се спазарили? Кой прави такова нещо? Аз ти донесох оръжието, аз, Басерико, за да можеш ти да го видиш и да знаеш какво ще изгубиш, ако не платиш! Ще се наложи да ми дадеш по-голяма цена, червенокожи! Ако ли не, аз съм готов да хвърля оръжието в потока. Аз мога да живея и без тази сделка — аз, само че ти не можеш! Кажи каква цена даваш, червено… — Монито явно искаше да каже „червено куче“. В последния миг обаче преглътна обидната дума.
— Добре. Токай-ихто ще даде на Басерико още сто бизонски кожи.
Гостът от племето делавари имаше желание да заплюе джуджето. Половината от чудесния лов — дадена даром на един лихвар!
Червената лисица се разсмя шумно.
— Токай-ихто все още смята Монито и мен за обикновени търговци. Ти ще ни платиш, както ние искаме — или утре заран катърите ще бъдат натоварени отново и ние ще си вървим. Пък ти се разбери след това със своите бойци, вожде, дали те са имали нужда от оръжието, или не.
— Какво искаш? Червената лисица се изправи, Токай-ихто също стана и несъзнателно отстъпи една крачка назад пред тръгналия към него враг, сякаш за да се предпази от отровна змия.
— Токай-ихто! Ти си синът на Матотаупа. Нима смяташ, че аз ще се оставя ти да ме надиграеш?
Шеф дьо Лу видя как при споменаването името на Матотаупа всичката кръв се дръпна от лицето на вожда. Извитите му устни се бяха притиснали силно и враждебно една о друга.
— Токай-ихто! Нима ти не разбираш? — продължи Червената лисица, но него също го бе обзело силно вълнение, та гласът му почти секна. — Вече тринайсет години аз гоня тази мечта, това злато! Аз бях първият, който пристигна тук! Нагърбих се с всички неприятности, с всички опасности… Бях лудешки смел, бях луд! Дойдох сред вас, дакота… десет години обикалях наоколо… ти сам знаеш какви времена бяха тогава.
От две години насам ти ме преследваш със своето желание за мъст! И ето сега пристигат тези случайни лентяи, тези недоносчета; пристигат на глутници, за да търсят под защитата на армията злато, моето злато! Аз ги мразя много повече, отколкото ти можеш да ги мразиш! Нека тръгнем заедно, отколешен мой приятелю и враг, да се обединим ние двамата, стари прерийни бойци, срещу тези некадърници, тези жалки джуджета! Теб те бива — аз знам това, — мен също ме бива и ти беше принуден да го разбереш. Двамата заедно ние можем да постигнем нещо. Тринадесет години аз вървях по следите на това злато, Токай-ихто, тринадесет години… няма да се откажа и сега! Това е шансът на моя живот! Ти ще ми кажеш къде се намира златото… — Червената лисица се наведе и впери нахално поглед в черните очи на вожда: — Да, ще ми кажеш!
Вождът дишаше бързо и задъхано и започна да се разхожда с големи крачки напред и назад.
— Токай-ихто, аз не те лъжа. Ти си достатъчно умен, за да разбереш това. Един златен залеж може да бъде голям. Съгласи се заедно да сключим тази сделка! Монито е богат и има връзки. Той ще ни осигури концесията! Дотам я докарахме ние в нашата прерия — да сме принудени да сключваме концесии!