Сянката на Бога

На рецепцията го чакаше вест от Яначек — срещата с Иржи Райнер бе насрочена за осем вечерта.

След като взе душ, Ласитър извади адаптера от пътната си чанта, включи преносимия си компютър и го свърза към телефонната линия. Искаше да потърси в „Нексис“ други случаи с убийства и палежи. Въведе кода за международно избиране на AT&T и се регистрира в мрежата на „Нексис/Лексис“. Можеше да накара някой в офиса да го направи, но според него интерактивното търсене в Интернет си беше интуитивен процес особено когато ровиш за нещо, което няма име.

„Нексис“ беше скъпа база данни, в която имаше безброй много статии от вестници и списания, събрани от стотици издания и информационни бюлетини. Търсенето ставаше бързо и ако критериите са дефинирани прецизно, нямаше никакъв проблем да се намери желаното, независимо дали то бе бюлетин от 1980 на бюрото на Ройтерс в София, или научна статия за серотонина в „Джърнъл ъф ендокринолоджи“.

Заявките за търсене в базата данни ставаха с използване на логически оператори: включващи (от рода на И/ИЛИ) и изключващи (като НЕ). Заедно с ключови думи те образуваха изрази, които определяха резултата от търсенето. Ласитър въведе: палеж И убийство И дете.

Екранът на компютъра остана да свети безстрастно няколко секунди, после се появи съобщение, че са намерени над хиляда записа, така че по-нататъшното търсене е прекратено.

Ласитър помисли и към предния израз добави: И 1995.

Секунди по-късно беше информиран, че са открити 224 записа… повечето от които нямаха нищо общо с онова, което го интересуваше, защото представляваха компилации на справки за престъпността, а палежът нямаше връзка с думите „дете“ и „убийство“, които се явяваха по-нататък в съвсем различен контекст. Ласитър изцяло предефинира критерия за търсене и въведе „Катлийн Ласитър И палеж И 1995“.

Появиха се деветнайсет записа в различни издания на „Вашингтон поуст“, „Вашингтон таймс“, „Феърфакс джърнъл“ и „Асошиейтед прес“. Записите попадаха в две групи: осем статии в първите три дни след убийствата, две за отварянето на гроба и останалите на тема „Джон Доу избягва“ и убийството на полицая. Само толкова. Нищо повече не бе публикувано след това.

Преглеждането на самите репортажи беше мъчително, отчасти защото съживяваше позабравения ужас от смъртта на сестра му, отчасти защото започна да осъзнава безполезността на мрежата, която бе хвърлил с надеждата да улови нещо. Можеше наистина да преконфигурира параметрите на извадката по такъв начин, че да получи всичко, написано за смъртта на сестра му, но това нямаше да му помогне да открие други подобни случаи. Имаше десетки синоними за „дете“, „палеж“ и „убийство“. Ако ги използваше, щеше да се наложи да отсява зърното от плявата на десетки хиляди записи.

Особено потискащо бе, че вниманието на пресата се бе оказало толкова краткотрайно и повърхностно. Несъмнено за нея случаят „Кати и Брендън“ беше незначителна новина, чието място е във вътрешните страници. Никой от отразяващите журналисти не бе имал търпението да проверява дали престъплението е предумишлено, както се бе и оказало. Нито някой се бе заинтересувал от онова, което се криеше зад второто изгаряне на тленните останки на Брендън. Да не говорим, че никой не бе коментирал вероятността Джон Доу да има съучастници. Събитията бяха отразени, но не и анализирани.