Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
— Да, знам, каза ми. — Отново замълчаха.
Накрая Масина проговори:
— Знаете ли как е умрял?
— Не, нямам представа.
Масина пое дълбоко въздух:
— Полицията не е пуснала тази информация за пресата, но… Завързали са ръцете и краката му отзад на гърба, като са прекарали примка през шията му в особен вид възел… Колкото повече се е борил, толкова повече се е затягала примката. Когато се задушавал, мъчителят му я разхлабвал. И така много пъти. По шията му имало следи от многократни охлузвания… И по китките… И глезените… Което означава, че трябва да е бил заплашван… така че не е могъл да не се съпротивлява.
— Не те разбрах…
Масина отново шумно въздъхна:
— Върху главата му са намерили пластмасова торбичка. Знаете как е… задържаш дъх, но инстинктът ти се задейства и започваш да се боричкаш! Само че, както е бил вързан, това е означавало, че примката се затяга. Бепи е започвал да се задушава, но когато е изгубвал съзнание, са махали торбичката и са разхлабвали примката. Правили са това много пъти. Накрая са я сложили за последно върху главата му… И не са я свалили. Така е умрял. — Ласитър не каза нищо. Не намираше думи. Масина си прочисти гърлото: — Какво мислите, че са търсили?
— Информация.
— Но каква информация?
— Не знам. Може и те да не са знаели. А може да са се опитвали да разберат какво му е известно… или какво е известно на мен. А може да е бил някой, който го е правил така… за забавление.
— Не вярвам.
— И аз.
Отново се възцари тишина. Този път я наруши Ласитър:
— Ами… — започна той.
— Felice Natale, eh?
— Да.
— И внимавайте!
— И вие… Весела Коледа.
21.
В мига, в който остави слушалката, телефонът изви като аларма. Ласитър го вдигна като нещо нечисто.
— Ласитър — произнесе той с безстрастния глас, който използваше, когато секретарката му вземаше почивка за чаша кафе.
— Познай кой е!
— Джими… Имам някои неща… — готвеше се да спомене Бепи и собствените си неприятности в Неапол, но Риордан го помете с енергичния си глас.
— Няма да повярваш, сигурен съм! Случаят зацикля, ти заминаваш някъде си и изведнъж аз попадам на следа! — Ласитър се поизправи на стола. — Привлякох ти вниманието, нали? — засмя се Риордан, сякаш го гледаше отнякъде.
— Да, успя.
— Можеш ли да дойдеш тук?
— Къде?
— В Прага, естествено! Ти откъде мислиш, че ти се обаждам?
— Джими, случиха се някои неща. Не знам…
— Става дума само за един час полет. Какво толкова?
Ласитър осъзна, че Риордан не долавя тона му. Може би изобщо не го слушаше, защото наистина звучеше развълнуван от нещо.
— Защо не ми разкажеш?
— Защото трябва да се запознаеш с един човек! Скачай на самолета и идвай тук!
— Сигурен ли си, че…
— Повярвай ми. Важно е!
Ласитър остави слушалката и се опита да се съсредоточи. Усещаше, че трябва да остане в Рим и да направи нещо за Бепи, но нищо смислено не му идваше наум. Освен това… можеше да се върне тук след няколко дни. Дори по-скоро.
Пет часа по-късно Ласитър стоеше на паркинга пред хотел „Интерконтинентал“ в столицата на Чехия и разглеждаше комисарската идея за човешки прогрес — кутия от стомана и стъкло, чийто псевдомодернистичен стил обещаваше безвкусни ястия, изцапани мокети и несъмнено „европоп“. Построен в разгара на студената война, хотелът бе замислен като реклама на комунистическата партия, като архитектурно послание, заявяващо безпрекословно: Ние вървим към бъдещето ръка за ръка. Но както често се случва с архитектурните послания, и тук се бе получило малко по-различно, така че днес хотелът като че ли казваше: На нас не ни трябва човешка топлина!
Ласитър влезе и намери Риордан, седнал в едно сепаре, в компанията на недружелюбен чех с кожено палто. Въпреки официалния костюм и вратовръзката Риордан си приличаше на полицай, докато събеседникът му напомняше за безработен рокмузикант или болен от туберкулоза гений с дълга и мазна черна коса до раменете. На масата лежеше пакет „Тръмфс“, заобиколен от празни бутилки „Пилзнер Уркел“. Ласитър пусна пътната си чанта на пода и седна.
— Моли се да си струва.
Риордан се стресна:
— Хей, Джоуи-и-и! Кажи здрасти на Франц…
— Здрасти, Франц.
— Джо Ласитър, Франц Яначек.
Здрависаха се. Чехът имаше здрава ръка, подпухнали очи, кожа с болнав тен и нисък буботещ глас, който блестеше, докато говореше… благодарение на златната коронка в устата му.