Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
— Разбира се — отвърна той. — Каквото пожелаеш.
— Какво е това там? — попитах и посочих нагоре. Мериуедър проследи пръста ми с очи.
— О, просто някакви птици — отговори той.
„Птици“ — помислих си. След това ме осени: Гарваните.
— Може ли да ги преброите? — избоботих аз.
— Да ги преброя ли?
— Да.
— Шегуваш ли се с мен?
— Не. Моля ви, трябва да знам колко са.
Мериуедър ме погледна скептично, след това вдигна поглед.
— Изглежда, че са единайсет — каза той накрая.
„Единайсет“ — повторих наум и се усмихнах. Сега вече сънят бе добре дошъл.
И аз, и Джуди щяхме да се събудим пак.
Епилог
Седем години по-късно
Мислех си за целувките му, докато чаках реда си пред кабинета на доктор Луси Дженаро. За първата от многото, когато ме изпрати до вкъщи след киното. Дори не си спомнях какво бяхме гледали. Глен, който все още изглеждаше като малко момче със загладената бяла коса и още по-бледата си кожа, буташе колелото си до мен и ме остави да говоря почти през цялото време.
Спряхме точно там, където пътят се отклонява надолу към „Удсвю“ — там, където все още бе невъзможно мама да ни види от прозореца на всекидневната. Тогава той каза:
— Б-благодаря, че ми разреши д-д-да те изпратя до вкъщи.
По онова време Глен почти бе спрял да заеква. Но го правеше, когато беше нервен. А аз знаех, че е нервен, защото искаше да ме целуне.
Познавахме се от толкова време, че можехме да се разбираме без думи почти винаги. Е, може би не по всяко време, тъй като Глен изглеждаше напълно парализиран, когато се приближих, взех ръката му в своята и се притиснах в него.
Колелото му, което беше подпряно до нас двамата, се спусна по склона, но това нямаше значение. Той просто ме целуна. Усетих вкуса на пуканки и сол по меките му влажни устни. Когато спряхме да се целуваме, бледото му допреди малко лице като че ли бе сменило цвета си. Не само защото се беше изчервил, а защото нещо се бе променило в него. И знаех, точно, в този момент знаех, че съм дълбоко влюбена в него.
Едва бях започнала да се усмихвам заради всички изскочили спомени, когато доктор Дженаро излезе в чакалнята и кимна към мен. Изправих се и я последвах.
През последните години с доктор Дженаро доста се опознахме. Тя настоя да продължи да работи с нас след всичко случило се със семейството ни. А посещения на болницата и всякакви прегледи имаше много.
На мама й отне известно време да оздравее достатъчно, така че да може да бъде изписана от „Карик Лодж“. Не можеш просто да натиснеш някакво копче и да се върнеш към нормалния живот. Все още има своите тежки и мрачни периоди, но като цяло изглежда, че се помири с мисълта, че татко го няма, дядо е мъртъв и че няма отговор на въпросите, които винаги ще я измъчват. Можех да й разкажа какво установих за татко, но знам, че тя никога нямаше да ми повярва. И може би това само щеше да направи болката по-ужасна.
През последните седем години Джуди научи всичко, което не бе научила през първите шестнайсет години от живота си. Това не става мигновено. Все още има много неща за учене. Въпреки това бавно, но сигурно, започна да се приспособява към обществото.
Но рядко я виждам да се усмихва. Да се смее. Сякаш химикалката или това, което се случи, са изтрили всички чувства у нея. Като че ли са я рестартирали по някакъв начин. С мен не стана така. Не знам защо. Може би защото поначало не съм била зла. Минус срещу плюс, плюс срещу минус.
Вероятно и затова никога не станахме най-добрите приятелки, които се надявах, че ще бъдем. Между нас има дистанция, която не съм сигурна, че някога ще успеем да преодолеем, въпреки положените усилия…
След случилото се онази нощ, в която гарваните и облаците изчезнаха, химикалката просто се изпари. Джон Мериуедър каза, че така и не видял кой я е взел, но разказа, че представител на отбраната веднага дошъл в „Удсвю“ и направил своите проучвания. Така че няма да ме учуди те да са я взели. Сигурно ще я изследват доста време, но аз не се притеснявам толкова за това. Мисля, че човек трябва да има роднинска връзка с нас, за да може да я използва, освен ако силите на химикалката също не са били неутрализирани в битката между мен и сестра ми. За щастие, по нашите ширини не виждаме и северно сияние често.
Чичо Уейн лежи в затвора и ще остане там още много години, ако не и до края на живота си, така че не се страхувам и от него. Алекс Баршъм, мъжът, който работеше за чичо ми години наред и който бе помагал на Мария за сестра ми през последната година, промени мисленето си след ареста и помогна с важни сведения относно дейностите на Уейн. Чичо ми бе осъден и за други престъпления, освен за убийствата на Чарлз Фрогъл и дядо. Мария също получи добра присъда. Баща й почина само пет месеца след като тя бе арестувана, иначе и той все още щеше да излежава присъда.