Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Започнах да тичам, а в далечината се чу гръм. Тичах с всички сили. Не бях единствената. Хората около мен вече бяха изпаднали в паника. Викаха и крещяха. Неколцина се забързаха към колите си и изчезнаха. Никой не стоеше спокойно.
Докато тичах, си мислех за това, което татко ми бе казал на видеозаписа — че най-вероятно ще умра, ако се събера със сестра си. Ами ако имаше право? Ами ако Джуди се хвърлеше върху мен веднага щом ме зърнеше?
Трябваше да съм подготвена за всичко. Използвах пътя до вкъщи, за да се опитам да измисля някаква стратегия. Но много неща бяха неясни — колко бяха хората там, дали бяха въоръжени, какво оръжие имаха, дали Джуди беше завързана и евентуално как, в какво състояние беше мама, как щеше да реагира тя.
Трябваше само да вярвам, че ще успея да се справя.
Да се надявам, че доброто ще победи.
Когато пристигнах в „Удсвю“, на двора имаше няколко паркирани коли. Въпреки че беше тихо, когато влязох вътре, знаех, че те са там. А къщата, която последния път беше толкова разхвърляна, сега беше съвсем неразпознаваема. Всичко бе премахнато. Като че ли душата на къщата бе отнесена и само стените й бяха останали.
Първото нещо, което забелязах, бе помощната количка на професор Мартин Макдермът. Той се подпираше на нея и я буташе бавно пред себе си.
— Прощавай, Джули. Не изтърпях всичката тази неразбория, така че накарах дъщеря си да разтреби малко.
Погледна ме с благ поглед. Прииска ми се да му избода очите.
— Надявам се, че нямаш нищо против. И без това много от нещата бяха разрушени. Ценните предмети събрахме в една стая горе, на втория етаж.
— Много мило от ваша страна, професоре — казах аз, без ни най-малко да се опитам да прикрия сарказма си.
— Влез, влез, заповядай. Уф, шегувам се. Все пак това е твоят дом. Оставаше и да не е! Но нека взема якето ти, ако ми разрешиш. Това е най-малкото, което мога да направя.
— Благодаря, но ще остана с него.
— Както решиш. Искаш ли чаша чай?
— Не, благодаря. Достатъчно ме черпихте с чай. Къде са другите?
— Долу в мазето. Но се надявах, че аз и ти първо ще си поговорим малко. Мисля, че и двамата го заслужаваме.
— Всичко наред ли е с мама?
— Да, да. Майка ти е добре. Трябваше да й дадем малко лекарства, но всичко е окей с нея. Можеш да ми се довериш.
— Да, разбира се — процедих през зъби. — А сестра ми?
Запъти се към кухнята и помощната количка изскърца.
— Сега ще видиш сама.
70
Последвах го в кухнята, съпротивлявайки се на желанието си да му причиня нещо лошо — желание, което нарасна, когато Макдермът се настани на мястото на дядо на кухненската маса. Професорът сръбна предпазливо от една чаша, от която се издигаше пара.
Де да имаше отрова за плъхове в нея.
— Защо убихте дядо?
— Ах, Джули, скъпа приятелко, толкова съжалявам, че бяхме принудени да го направим. След последното ти посещение осъзнах, че е само въпрос на време да накараш Джим да ти разкаже всичко. Боли ме, че трябваше да предприемем такава драстична стъпка. Не го исках.
— Не, няма нищо — заявих подигравателно.
— Мисли каквото искаш, но аз плаках, когато чух, че Джим е мъртъв.
Отново ми се прииска да го ударя. Да го заплюя. Да го убия.
— С дядо ти бяхме много добри приятели, докато не публикувах статията си, на която си попаднала случайно в интернет. Джим не искаше теорията му да достига до когото и да било. Той искаше само аз и той да се занимаваме с нея. Но не беше трудно да се досетя, че е изследвал собствения си род.
Макдермът пак направи кратка пауза, сръбна още малко чай.
— Разбери ме, Джули. Десетилетия наред съм проучвал защо ние, хората, сме станали такива, каквито сме сега. Исках да изследвам и вас, особено сестра ти, да разбера анатомията й, мозъка й, как е била създадена.
Ръцете на стария мъж трепереха. Погледът му бе мътен.
— Предложих на дядо ти, който също през целия си живот бе човек, търсещ истината, най-модерната техника, но той не искаше и да чуе. Най-важното за него бе да те опази.
Едно топло чувство се разля из тялото ми.
— По онова време не знаех нищо за химикалката, която Джим бе открил и която, както разбирам, сега е твое притежание. Трябва да ми разкажеш някой ден как стана това, Джули.
— Да, с удоволствие — изсумтях. — Но значи сте разбрали, че в семейството ни има такава химикалка?
— Знам от няколко години, да.
Професорът отново отпи малко чай.