Не пречете на палача
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #12
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Слово
- Переводчик: Йордан Дачев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Не пречете на палача». Краткое содержание книги:
— Ти си полудяла! — процеди гневно Настя. — Саша е само на осем месеца. Ти няма да се справиш с две бебета. Бих искала да знам какво си мислиш да предприемеш.
— Ще се справя — радостно се усмихна Даша. — Хич не се съмнявай. И твоето ще отгледам, само да го родиш. Ти за нищо на света няма да напуснеш работата си, а аз и без друго си стоя вкъщи. Недей ме руга, моля ти се. Много ми се иска една малка Настенка.
— Ти няма да мирясаш с това. После ще ти се прииска един мъничък Альоша, това вече дори ми го обеща, а после и още някой друг. Мъжът ти знае ли?
— Че как иначе! Той пръв узна.
— Тоест? — не я разбра Настя. — Как така пръв? Преди теб ли?
— Да преди мен. Представяш ли си? Събуди се една сутрин, погледна ме и каза: „Даша, струва ми се, че ще си имаме една малка Настенка“. Отначало не му повярвах, помислих, че се шегува. А след няколко дена разбрах, че той не е сбъркал. Нали е чудесно?
— Чудесно е — съгласи се Настя. — Ти си юнак, Дашка, и Александър също. Поздравявам те.
Двете продължиха да си бъбрят за своите си работи, възползвайки се от това, че мъжете им на висок глас и с увлечение обсъждаха шансовете за победа на различните кандидати в изборите за президент.
В присъствието на Дария Настя обикновено изпадаше в състояние на тихо омиротворение и светъл покой. Но тази вечер не се получи. Тревогата, породила се у нея по време на пътуването й с Павел Сауляк, продължаваше да я гризе и тя не можеше да направи нищо, за да се отърси от нея.
% % %
През целия й живот я преследваха сънища, но три от тях бяха най-кошмарните. Първият — в който тя умираше — й се присънваше, когато нещо не й бе наред със съдовете или със сърцето. Във втория се оказваше на самия връх на тясна и хлъзгава крайбрежна скала и разбираше, че ще падне и ще се пребие, защото бе невъзможно да слезе от нея. След това идваше спасителната мисъл, че щом е успяла да се качи тук, значи би трябвало да има някакъв начин и да се спусне обратно. Разновидност на този неприятен сън бе да открие, че се намира на улицата абсолютно гола. И отново я спасяваше мисълта, че щом е успяла да дойде тук без никакви дрехи и нищо да не й се случи, значи би могла и да се върне без приключения. Ужасът, който я връхлиташе и при двата варианта, беше еднакво силен, също както еднакво голямо бе и облекчението от осъзнаването, че изход от ситуацията все пак съществува.
Третият й сън не бе страшен, а тягостен. Сънуваше, че завършва училище, и че й предстоят зрелостни изпити, част от които не би взела по никакъв начин, защото не бе чела по тези предмети. Най-смешното беше, че на нея, която заедно с Алексей беше завършила математическа гимназия, й се присънваше, че не може да вземе изпитите именно по физика и математика. Кой знае защо, се получаваше така, че още от шести (във всеки сън непременно от шести) клас тя въобще не беше учила, дори учебниците не бе отваряла и не знаеше по тези предмети абсолютно нищо. Нито една дума. Нито една буквичка. И просто не си представяше как ще издържи тия изпити. В съня й започваха да я гризат идеи за самообвинение: видя ли докъде я докара, намързелува ли се най-сетне, длъжна бе да учиш, а ти се правеше на ударена и сега трябва да си плащаш за това. Тя мъчително търсеше изход (дали да не отиде на частни уроци, дали пък да не опита да се освободи от изпити с болнични, дали нещо друго), но не го намираше и съжаляваше горчиво за лошите си постъпки. Горчивината й беше толкова остра и непоносима, че Настя правеше усилие над себе си и се събуждаше.
Третият сън пак й се яви тази нощ.
Тя отвори очи, внимателно се измъкна от завивките, стараейки се да не разбуди Алексей, и на пръсти се промъкна в кухнята. Беше четири и нещо, беше събота и би трябвало да спи, но не спеше.
В кухнята беше студено и й се наложи да запали газовия котлон, за да не замръзне. Направи си кафе, осъзнавайки, че е безсмислено да се връща в леглото — така или иначе, нямаше да заспи и само щеше да събуди Альоша, като се въртеше от една страна на друга. Изведнъж почувства глад. Отвори хладилника, извади чинията със студени телешки котлети — специалитет на мъжа й — отряза си дебела филия хляб и започна да дъвче замислено, отпивайки от кафето си.
„И защо Сауляк не ми излиза от главата? Какво толкова има в него? А по-точно казано — какво у него не е както трябва? Притежава хипнотизаторски способности? Но такива хора ги има с хиляди. Всеки добър психиатър владее методиката на хипнозата за лечебни цели. Загадъчен ли е толкова? Че аз пък да не съм отворена книга. Неразбираем? Нали сам той ми каза, че съм била най-умната и най-проницателната и обезателно трябвало да разбирам всичко. Но малко ли са на този свят явленията и хората, които не разбирам. И това никога толкова остро не ме е тревожило. Кое не е така, както трябва? Кое?...“