Убийствени сънища [bg]

— Ах, понякога съм копеле, което вдига много шум. Припиши го на моите груби предшественици бароните. Често ли?

— Лека нощ, МакДъф.

Той се засмя.

— Лека нощ, Жан. Колко жалко, че не се получава между теб и Тревър. Но аз ти казах, че може да…

Тя се завъртя рязко към него.

— По дяволите, всичко е наред между нас. Защо, по дяволите, не… — Спря, като видя дяволитото пламъче в очите му. — Тук съм, за да се погрижа за момчето, а не да слушам твоите приказки. Вземи Джок и се махни от очите ми. По-добре да помогнеш на онази бедна жена, която страда, защото не знае на кого да повери детето си.

Усмивката му изчезна.

— Сега тя вече знае на кого може да има доверие, Жан. Има добри инстинкти и ще е сляпа, ако не разбере какво съкровище получава в твое лице. — Той се обърна и погледът му започна да обхожда библиотеката. — Двамата с Джок няма да те събудим, за да ти кажем довиждане. Благодари отново на Джо за помощта му.

— Почакай.

Тя с гняв и разочарование си помисли, че той най-вероятно си играе с нея. Беше майстор в манипулирането на всеки човек и всяка ситуация. Но тя не можеше да му позволи да си навлече беля или проблем само защото самата изпитва горчивина.

— Пази се, МакДъф.

Лицето му се озари от усмивка.

— Колко си мила и сладка, Жан.

— Глупости.

— Вярно е, че криеш своята нежност, но така предизвикателството става още по-голямо. — Той добави: — Ще се опитам да оправя тази каша колкото се може по-бързо. Имам прекалено много цели, които трябва да преследвам, за да си губя времето напразно.

Вратата на библиотеката се затвори след него. Жан се поколеба един миг, преди да тръгне нагоре по стълбите. Както обикновено, МакДъф беше предизвикал у нея различни чувства — от гняв, до съчувствие и разочарование. Защо, по дяволите, беше дошла тук?

Знаеше, естествено. Заради момчето. Нямаше значение, че МакДъф обикновено я ядосваше и се опитваше да наднича в личния й живот. Странната връзка между тях все още съществуваше. Тя се беше опитала да не й обръща внимание, да го изхвърли от живота си. Очевидно това не биваше да се случва, защото тя не успя да му откаже, когато той й разказа за Софи Дънстън и детето й.

Тя ядосано си помисли, че не е отказала не заради МакДъф. Не би отказала на никого, който я помоли за помощ, ако става въпрос за дете. Тя самата беше преживяла повече от достатъчно в ранните си години. Ийв и Джо й бяха помогнали, бяха я спасили. Майкъл имаше нужда от човек, който да застане до него по същия начин. Дори да беше за кратко, тя трябваше да му помогне.

И МакДъф нямаше нищо общо с това чувство.

Освен че той познаваше характера й и беше използвал това, за да й направи предложение, което тя не би могла да откаже. Не можеше да отрече тази истина. И защо да я отрича? МакДъф си беше МакДъф и тази тяхна среща щеше да е не само кратка, но и последна. Когато Софи Дънстън се върнеше при сина си, Жан щеше да си тръгне оттук без съжаление и със задоволството от добре свършената работа.