Убийствени сънища [bg]

Ройд смръщи вежди.

— Ти имаше нужда да се отпуснеш. — Той отхапа от сандвича си. — И исках да ти кажа, че… Че бях груб с теб. Не исках да дойдеш с мен и се държах грозно.

— Да.

Той сви рамене.

— Не го направих с намерението да те нараня. Разбира се, интересува ме дали ще живееш, или ще умреш.

Беше като малко момче, което не желае да прави признания. Софи повдигна вежди.

— О, това е утеха. Значи ме излъга, като каза, че пет пари не даваш? И че искаш да ме използваш по друг начин?

— Е, излъгах, че това е единствената причина. — Той се усмихна. — Обаче това наистина беше главната ми мотивация. — Усмивката му изчезна. — И все още е. — Той доизяде сандвича си, излегна се на пясъка и затвори очи. — Все още.

Тя го гледаше с гняв, примесен с почуда. Типично за Ройд беше да отправя предизвикателни забележки като тези, а после да не й обръща внимание.

— Изяж сандвича си и се изпъни. — Ройд не отвори очи. — След днешния ден, може да нямаш шанс да се отпуснеш. Винаги, когато можеш, трябва да се възползваш от добрите моменти.

— Знам.

Тя глътна последната хапка и известно време остана седнала, загледана в него. Той като че ли щеше да заспи. Да върви по дяволите! Тя се облегна на камъка.

— Ако заспя, по-добре ме събуди, преди да е дошъл приливът. Да знаеш обаче, че не обичам да ме будят грубо.

— А аз понякога обичам да ме разтърсят. Това, както и шокът, раздвижват кръвта. Някой път ще ти покажа…

— Не искам да…

Не трябваше да му говори. Всяка дума, която той казваше, извикваше образ в съзнанието й. Ройд, гол в леглото онази първа нощ. Ройд, който я гледаше напрегнато — поглед, който я караше да се чувства странно и да остава без дъх.

— Не мога да се отпусна, когато ми говориш.

— Добра забележка. Но ти си умна жена. Това е един от проблемите ми. Ти никак не приличаш на лекар.

— И как трябва да изглежда един лекар?

— Не като теб. Когато измиеш косата си, тя е къдрава и мека като на дете. Повечето време не се гримираш, изглеждаш чиста, гладка и…

По дяволите, ето, че отново я заливаше горещина.

— Според думите ти, приличам на Шърли Темпъл — каза тя. — Надявам се, че съм чиста, но у мен няма нищо детско. — Тя затвори очи. — Аз самата имам дете, помниш ли?

— Как бих могъл да забравя? Той господства над целия ти живот.

Това беше истина. Само че Майкъл й се струваше много далеч в този момент. Много отдавна не се беше чувствала просто жена, а не майка. Усещаше ясно и осезателно тялото си, мускулите си, гърдите й се спускаха и повдигаха в такт с дишането й. Очите й бяха затворени, но тя си представяше морето, пясъка и Ройд.

— Всичко е наред. — Ройд говореше тихо, гърлено. — И така трябва да бъде. Нямах предвид нищо друго. Но ти си човек. Ако имаш нужда от мен, аз съм тук, Софи.