![Оставих те да си отидеш [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/1/9/ostavih-te-da-si-otidesh-bg-download.jpg)
Оставих те да си отидеш [bg]
- Автор: Макинтош Клер
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2077-2
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Оставих те да си отидеш [bg]». Краткое содержание книги:
Възхитително добър роман. Лий Чайлд
Ужасяващо и завладяващо четиво с главозамайващ обрат, който ме смаза. Толкова го харесах, че не исках да приключва. Питър Джеймс
Въздействащ, завладяващ и състрадателен. Паула Хоукинс, автор на Момичето от влака
Отвеждат ни в съда в камион с прегради, което ми напомня на конските вагони в градските представления, на които майка ми ни водеше с Ив. Опитвам се да остана на пейката, когато камионът завива, китките ми са оковани във верига, която продължава по цялата ширина на отделението ми. Липсата на пространство ме кара да изпитвам клаустрофобия и се взирам през затъмнения прозорец, който отминава бристълските сгради в калейдоскопична последователност от форми и цветове. Опитвам се да навържа всичко в смислена поредица, но ми се завива свят, затварям очи и облягам челото си върху студеното стъкло.
Движещата се клетка е заменена от статична в дълбините на Съда на магистратите. Дават ми чай – този път е горещ – и препечена филийка, която се превръща в клечки кибрит в гърлото ми. Казват ми, че адвокатът ми ще дойде при мен в десет. Как е възможно още да не е станало десет? Днес изживявам цял един живот.
– Госпожице Грей?
Адвокатът е млад и незаинтересован, костюмът му е скъп и на райета.
– Не съм молила за адвокат.
– Трябва да имате процесуално представителство, госпожице Грей, или да се представлявате сама. Желаете ли да се представлявате сама? – Повдигнатата му вежда подсказва, че само пълен глупак би обмислял подобна възможност.
Клатя глава.
– Добре. Разбрах, че сте признали по време на разпита, че сте извършили убийство поради опасно шофиране и че не сте спряла и не сте съобщила за злополуката. Прав ли съм?
– Да.
Мъжът разгръща документите, които е донесъл със себе си, червената лента, с която са били завързани, е хвърлена на една страна. Все още не ме е погледнал.
– Какво желаете да пледирате: виновна или невинна?
– Виновна – отвръщам аз и думата увисва във въздуха, това е първият път, в който я изричам на глас. Аз съм виновна.
Мъжът си записва нещо, което е много по-дълго от една дума, и аз искам да надникна, за да видя какво е.
– Ще поискам гаранция за вас и има голяма вероятност да я получите. Нямате други присъди, съобразила сте се с всички условия на предишната гаранция, дошла сте навреме... Разбира се, укриването ви ще се използва срещу вас... Имате ли някакви психически проблеми?
– Не.
– Жалко. Както и да е. Ще дам най-доброто от себе си. Имате ли някакви въпроси?
Десетки, мисля си аз.
– Не – казвам на глас.
– Съдът да стане.
Очаквах повече хора, но с изключение на отегчения мъж с тетрадката в участъка, който разсилният ми обяснява, че е от пресата, има много малко. Адвокатът ми се намира в средата на залата, с гръб към мен. Млада жена с тъмносиня рокля стои до него и прокарва маркер над някаква напечатана страница. На подобна дълга маса, но на няколко метра от тази, се намира подобна двойка – обвинението.
Разсилният до мен ме дърпа за ръкава и аз осъзнавам, че съм единствената, която стои права. Магистратът, мършав мъж с рядка коса, пристига и съдът започва да заседава. Сърцето ми препуска, а лицето ми гори от срам. Малкото хора ме наблюдават любопитно, все едно съм експонат в музей. Спомням си нещо, което някога съм чела за публичните екзекуции във Франция: гилотината е издигната в центъра на града, за да могат всички да я виждат; жените плетат с куките си, докато чакат представлението. Заливат ме студени тръпки, защото осъзнавам, че аз съм днешното представление.
– Моля, обвиняемата да се изправи.
Отново ставам на крака и си казвам името, когато ме питат.
– Какво пледирате?
– Виновна. – Гласът ми е писклив и аз се изкашлям, за да си прочистя гърлото, но повече не ме питат нищо.
Адвокатите спорят за гаранцията във вербална битка, която ме замайва.
Прекалено много е заложено на карта, обвиняемата ще избяга.
Обвиняемата е спазила всички условия по гаранцията си, ще продължи да се съобразява с тях.
Трябва да се обсъди доживотна присъда.
Трябва да се обсъди един живот.
Те разговарят един с друг чрез магистрата, също като сърдити деца с помощта на родител. Думите им са екстравагантно емоционални, илюстрирани с цветущи жестове, които са безсмислени в празната съдебна зала. Спорят за гаранцията: дали трябва да бъда задържана в ареста до делото пред Кралския съд, или да бъда освободена и да чакам настъпването му у дома. Осъзнавам, че адвокатът ми спори за пускането ми, и ми се иска да го дръпна за ръкава и да му кажа, че не съм заинтересована от гаранцията. Освен Бо, няма друг, който да ме чака у дома. Няма да липсвам на никого. В затвора ще бъда в безопасност. Оставам мълчалива, с ръце в скута ми, несигурна какво изражение трябва да си придам. Не че някой гледа към мен. Аз съм невидима. Опитвам се да проследя спора на адвокатите, да разбера кой печели тази война на думи, но бързо се изгубвам в театралниченето им.