Сянката [bg]

— И нямахте ли представа откъде е дошъл?

— Нямах. Докато анонимният подател не позвъни да ми каже. И чакайте само Ланг да узнае кой беше. Това ще е най-жестокият удар. — Райкарт се приведе към мен. — Майк Макейра!

Днес, когато си спомням онзи момент, предполагам, че вече съм знаел. Но едно е да подозираш, съвсем друго да узнаеш със сигурност, а триумфалното изражение на Райкарт ми помагаше да разбера доколко чудовшцна е била измяната на Макейра.

— Той се обади на мен). Представяте ли си? Ако някой ми беше предсказал, че ще получа помощ тъкмо от Майк Макейра, бих му се изсмял в очите.

— Кога се обади?

— Около три седмици след като получих документа. Осми януари? Девети? Някъде там. „Здравей Ричард. Пристигна ли моят подарък?“ Едва не получих удар. После трябваше бързо да му кажа да млъкне. Защото вие, разбира се, знаете, че всички линии в ООН се подслушват.

Все още се мъчех да осмисля чутото.

— Така ли?

— О, изцяло. Агенцията за национална сигурност следи всяка излъчена дума в западното полукълбо. Всяка изречена по телефона сричка, всяко съобщение по интернет, всяка операция с кредитна карта — всичко се регистрира и съхранява. Единственият проблем е преглеждането на информацията. В ООН ни учеха, че най-лесният начин за заобикаляне на подслушването е да използваме по няколко мобилни телефона, да не споменаваме нищо конкретно и да променяме номера си колкото се може по-често — така поне сме с една крачка пред тях. Затова казах на Майк да млъкне веднага. После му дадох един чисто нов номер, който не бях използвал преди, и го помолих да ми позвъни незабавно.

— А — казах аз. — Разбирам. — И наистина разбирах. Виждах идеално как се е случило. Макейра притиска телефона между рамото и ухото си, посяга към евтиния син флумастер. — Трябва да е надраскал номера върху гърба на снимката, която е държал в момента.

— И после ми се обади — каза Райкарт. Бе спрял да крачи и гледаше отражението си в огледалото над скрина. Вдигна длани и приглади косата си зад ушите. — Господи, съвсем съм се сринал. Вижте ме. Докато бях в правителството, никога не ми се е случвало, макар че работех по осемнайсет часа на ден. Знаете ли, хората дълбоко грешат. Не властта изтощава, а нейната загуба.

— Какво каза той, след като позвъни? Макейра имам предвид.

— Още като го чух, най-напред ми направи впечатление, че не е същият. Попитахте ме какъв е бил. Костелив орех беше и, разбира се, точно затова го харесваше Адам. Знаеше, че винаги може да разчита на Майк за мръсната работа. Беше рязък, делови. Едва ли не брутален, особено по телефона. В моя кабинет го наричаха „Макенщайн“: „Макенщайн преди малко ви потърси по телефона, господин министър…“ Но през онзи ден, спомням си, гласът му беше глух, напълно безизразен. Стори ми се съсипан. Каза, че току-що се бил върнал от цяла година ровене из кеймбриджките архиви. Работел по мемоарите на Ланг, преглеждал целия ни период в правителството и все повече се разочаровал. Каза, че там намерил меморандума за операция „Буря“. Но истинската причина да се обади била, че тя представлявала само върха на айсберга. Току-що открил нещо далеч по-важно — нещо, което обяснявало всичките ни провали, докато бяхме на власт.