Гордост [bg]

Този път тя не се дърпа назад, нито се крие, а най-неочаквано се хвърля напред и скача право в клетката на лъва! Изправя се на задни лапи в любимата й бойна поза и замахва с лапичка към него. А ръката ми не стига да я хване; страх ме е от този лъв! Уплашен съм до смърт, отчасти заради мен самия, но най-вече заради Канибал. Тя наистина прилича на мишка в сравнение с него. Лапата на лъва е два пъти по-голяма от главата й!

Отпърво се опитвам тихичко да я привикам, подбутвам й сандъчето така, че да го види, но тя не му обръща никакво внимание. Очите ми плуват в сълзи; как може да съм толкова тъп! Лъвът навежда глава да разгледа тази котешка мишка, дето само се мотае из краката му.

Припомням си, че слоновете се боят от мишки, поне така съм чувал. Майк Конуей вика, че било точно така; страхували се мишката да не прилази нагоре по хобота им, също както женорята се плашат от мишките, защото ги е страх да не им скочат в гащите.

И тогава лъвът раззинва уста и премества огромните си лапи още по-близо до Канибал. Канибал обаче пет пари не дава и продължава да си замахва към него все по-настървено и по-настървено. Лъвът изважда езика си и лизва Канибал така силно, че тя се катурва по гръб. После я лизва още веднъж, този път по корема, преди да успее да се изправи.

Но изведнъж лъвът се спира и поглежда Канибал. Тя вдига глава и се взира право в големите му жълти очи. Ето, мисля си аз, ей сегичка ще я глътне на един-единствен залък. Вече я близна, значи вкуси я, и сега му остава само да я налапа. Канибал е вдигнала едната си лапа, готова е да се бие, но не помръдва. Лъвът пак я близва, но много нежно и този път по муцунката. Но и тази нежност едва не я събаря на земята, пък и мустаците й за малко да отидат зян.

Канибал стои само на трийсет сантиметра от решетката, но мен ме е страх да промуша ръка. По всяка вероятност този лъв се държи дружелюбно с нея просто защото в известен смисъл те и двамата са котки, но аз не съм от тяхното семейство; в неговите очи сигурно изглеждам като мръвка месо и нищо друго. Като количество едва ли представлявам повече от една прилична лъвска закуска.

Не ми стиска да си провра ръката, но се мъча да напъхам сандъчето на Канибал между пръчките на клетката с надежда, че като го види, тя сама ще скочи в него, без много да му мисли, и аз ще си я прибера; но Канибал очевидно няма нищо против това, лъвът да продължава да я лиже.

Той май че ще я вземе за мезе, той и мен може да ме вземе за мезе, ама като се стигне до мен, няма да проточи език, а ще оголи острите си зъби и нокти.

Чудя се как да привлека вниманието на Канибал, така че да се приближи и аз светкавично да я грабна. Оглеждам се за парче хартия или връвчица — нещо, каквото и да е, но онзи чичко с пръчката всичко е забучил на пирона си, ама всичко.

В единия край на лъвската клетка зървам нещо златно. Това непременно ще подмами Канибал; тя умира за всичко лъскаво. Изтичвам до блестящото нещо, но то се оказва катинарът на клетката. От онези е, дето имат една горна извита като кука част и тя се промушва през халката на ключалката. И този катинар е добре промушен през халката, но закопчалката му не е щракната докрай.