Гордост [bg]

Стигаме до плажа, но там няма никой. Празно и студено е. Отсреща слънцето току-що е надникнало над океана; изглежда като че ли е само две стъпки над водата, но всъщност това трябва да са стотици мили; толкова е далече. Канибал е все още в сандъчето. Няма да я пусна, преди да стигнем прибоя. Искам да видя дали пак ще вземе да се бори с вълните, искам да почувствам водата върху краката си.

Пускам Канибал на пясъка и я наблюдавам. Сега няма големи вълни и тя тръгва да се разхожда край водата, след това се качва на сухия пясък, после се завърта около пет пъти след опашката си, кляка на задните си лапи и си свършва работата. Браво, умница! Изкопавам дупка, подритвам акито вътре и го заривам с пясък.

Тръгвам заднишком по плажа и гледам отпечатъците, които оставям. Сянката ми е дълга като на гигант, поне пет пъти по-голяма от мен. В този миг Канибал зърва собствения си силует, изправя се на задни лапи и заема бойна поза. Това е една от онези сутрини, когато сенките изглеждат много важни; на фона на жълтия пясък цветът им синкавее. Всяка пясъчна могилка, израсла над хлътналите ми стъпки, също хвърля дълга сянка и плажната ивица заприличва на планинска верига.

Птици са разперили криле над водата — чайки, които летят една над друга, после рязко се спускат надолу, за да грабнат някоя риба, но все не успяват. Има и едни други дългокраки птици, които подтичват до самата вода.

Ситнят забързано по плажа, а като плисне вълната, мушват човки под водата и кълват ли, кълват, докато вълната се отдръпне и им вземе храната. Щом ги зърва, Канибал погва една от тях. Хуква да я преследва чак под водата, но когато птицата се потопява и вълната тръгва към брега, се оказва, че Канибал не е достатъчно бърза и колкото и да тича, вълната я догонва, разбива се право върху главата й, поваля я на земята и после я повлича навътре, към дълбокото. Аз се втурвам и я спасявам в последния момент. Козината й е съвсем прогизнала.

Избърсвам я с пешкира доколкото мога. Цялата е вир-вода. Непрекъснато тръска глава, сигурно й е влязло и в ушите. Седя на сухия пясък и я трия, а козината й е една такава мекичка и като се намокри, стои като залепена по телцето й. Чак сега виждам колко е слабичка; козината й я прави да изглежда поне два пъти по-голяма, отколкото е в действителност, и пак е мъничка.

Поизсушавам я, слагам я обратно в сандъчето и тръгваме да се връщаме. Много ми се ще пак да видя онзи лъв, но повече искам Канибал да го види, и то на спокойствие, може би втория път няма толкова да се уплаши.

Изкачваме стъпалата и излизаме на дъсчената алея, на същото онова място, където снощи заедно с Лоръл накарахме Канибал да отиде да се изпишка.

Алеята е съвсем пуста. Само някакъв мъж с пръчка, на чийто край има забит пирон, върви и събира хартийките по земята, а след това ги пъха в една торба, която носи преметната през рамо. Сигурно му плащат за това, въпреки че работата не ми изглежда кой знае колко трудна.