И за Америка като за Америка

Когато си тръгнат, само тук-таме някоя поуведена тревичка, и никаква следа, че тук е имало хора…

Но да се върнем при американските безработни, за които нашият свят доста мастило изписа и доста микрофони изхаби!

Ако има нещо, което съвсем взривява моето чувство за справедливост, то е, когато научавам, че тези бездомни, безработни, наркомани, алкохолици, просяци, педерасти, проститутки, а най-често и крадци — получават социална помощ от държавата точно тъй, както всяка сутрин се нареждат на опашка за сандвича си. В зависимост от щата — едни са по-богати, други по-бедни — на всеки от тях се отпуска помощ между пет и десет долара дневно… Ако българският читател, както той много обича, рече да обърне тия долари в български левове, сметката отиде, та се не видя…

И тъй като пиша тази книга в едно разделно и повратно време, ми иде да извикам: Господи, боже мои, къде е всъщност дъното?

Разбира се, много от тези хора никога през живота си не са работили. Вече стана дума, че много от тях и въобще нямат познати, които да са работили през живота си. Цели квартали такива има… Леност, безделие, до безделието, то се знае — престъпност, наркомания, алкохолизъм, проституция, педерастия, спин, каквото още лошо има, добавете го… Но тяхната драма далеч не е в това, че са безработни. Мнозина от тях, погледнато строго, живеят по-богато, отколкото голяма част от работещите у нас. И въобще препитанието на човека — нахранването и преспиването, както се вижда, не е никакъв проблем за Америка. Проблемът е, че те са извън обществото, извън неговата активност, извън създаването и раждането, извън онзи смисъл на човешкия живот, който ние, останалите, приемаме за нормален и достоен. Истинската им драма е тази. Но това, пак повтарям, е драма от гледна точка на онези, които работят и създават. А дали американските безделници я осъзнават?… Между тях има хора, които са опитвали да живеят и по друг начин. Сигурно между тях има неуспели хора, хора без късмет. Неподготвени, неродени за борба, слаби, раними или просто неспособни. Има сигурно и талантливи хора, пречупени от едно или друго в американската действителност. Поради това между тях не може да няма отчаяние. Къде го няма. За всички тях Америка е направила най-простото: дала им е храна, покрив и някой долар отгоре. Онова, за което този долар не достига, те си го набавят — с проституция, с кражби, с убийства. И все пак въпросът стои — направила ли е достатъчно за тях Америка? Не може ли да им даде още шансове, или не иска? Това, че съществуването им е осигурено, добро или лошо, не е съвсем малко. Не гладуват, имат покрив, имат и пара за в крайна нужда. Много от тях имат и леки коли… Но разболеят ли се?… Тогава настъпва наистина тяхната голяма човешка драма. Аз, който толкова се възхищавах на американските зъби, когато отидох в Харлем, в Бронкс, в по-тъмните квартали на Сан Франциско, видях, че работата със зъбите съвсем не е същата. Видях и хора с опадали зъби, особено по-възрастните… Зъболекарите в Мемфис ми говориха, че макар държавата да дава един, все пак приличен процент за социални помощи при лечение на безработните, то при едно по-сериозно заболяване, тази помощ доникъде не стига… За зъболечението пък изобщо не се дават социални помощи. Тогава тук или там настъпват силните старчески драми… Тогава тук или там вече действат онези, стъписали ме с човещината, с мащабите и с вездесъщата си организация доброволни американски движения, които събират пари за лекарства на болни и самотни хора. Тогава такива пенсионирани лекари като моя придружител в Санта Фе, два дни от седмицата разкарват с колата си храна от обществените кухни на тия стари и болни хора… Тогава се задейства цялата система от други доброволни механизми за тяхното подпомагане. Но ако в едно малко градче като Санта Фе това може да е достатъчно, то далеч не може да реши никакъв проблем в Бронкс или в Харлем, където неработещите са стотици хиляди и доброволните движения едва ли ще могат да посетят дома на всеки от тях, дори веднъж на два месеца.