Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
— И? — Арлийн го гледаше напрегнато.
— Господ ми даде знак. Той ми изпрати послание — Дру повиши глас.
— Какво? — извика отец Станислав дрезгаво. — Не говориш сериозно.
— Но Той ми даде знак — Дру изведнъж заговори със спокоен глас. — Вярвате във внезапната светлина, ослепила Савел на път за Дамаск, който паднал от коня си, нали? Савел, грешникът, който изведнъж разбрал, че Господ му дава знак и от този момент променил живота си като станал негов последовател. Е, да кажем, че това беше моят лъч светлина. Божествен знак. Бих го нарекъл чудо, но чудо предполага да се чувстваш добре, а това… От колата изпадна едно дете. Момче. Често разглеждах онези снимки. Момченцето беше…
— Какво? — гласът беше на Арлийн.
— …същото като мен.
Тя го загледа втренчено.
— Забеляза някаква прилика — същия тен, ръст. Момченцата на една и съща възраст доста си приличат.
— Това не беше обикновена прилика, а нещо много повече. Казвам ви, че беше същият като мен. Когато пораснеше, можеше да играе ролята на мой двойник в колежа, докато аз отивах да убивам.
— Получил си знак — тонът на отец Станислав беше остър. — Изразявай се по-точно. Не преувеличавай. Бил си под напрежение. Трябвало е да държиш сметка за…
— Обстоятелствата ли? За конкретния момент? Чуй ме, точно за този момент мисля непрекъснато. Това момченце… аз… което се търкулна от колата. Ужасът в очите му.
Дру бръкна в джоба на панталона си и измъкна четирите смачкани снимки, които беше взел със себе си от манастира. Подаде ги на отец Станислав. Арлийн се наведе над отеца, за да ги разгледа. Лицето на Дру имаше измъчен вид.
— Това е всичко, което съм запазил от предишния си начин на живот. Преди да ме приемат при картузианците, посетих отново всички места, където бях скрил пари, паспорти, оръжие. Отървах се от всичко. Заличих всички следи от предишното си съществуване, заличих самия себе си, инсценирах собствената си смърт.
Дру погледна към снимките и потръпна. Така добре познатите образи.
— На тази първата съм аз. В Япония, през 1960. Сниман съм в градината зад къщата на родителите ми. Три дни преди да бъдат убити.
Отец Станислав я отдели настрана.
— На следващата са родителите ми. Пак на същото място, три дни преди да бъдат убити. Другите са от 79-та, тези, които заснех при Ла Гранд Шартрьоз. След като бях взривил експлозива и детето изпадна от колата. Дадох снимката и поисках да увеличат отрязъка, на който се вижда момчето, за да видя ясно лицето му. Снимката не е много качествена. Димът от експлозията закрива детето, беше завалял и сняг. Но мисля, че разбирате за какво говоря.
Свещеникът гледаше ту снимката, ту се взираше в Дру. Ръцете му трепереха.
— Отначало помислих, че тази третата е некачествена репродукция на първата. Мислех, че…
— Съм аз. Но не е така. Ако се вгледаш внимателно, съвсем внимателно, ще забележиш, че не съм. Опитвах се да си втълпя, че приликата е случайна. Както каза Арлийн, децата наистина често си приличат. Но това не е някаква слабо доловима прилика. Това е така…
— Изнервящо.
— Още не съм стигнал до най-същественото. Погледнете последната снимка, след като колата се беше прекатурила по скалата. Но не беше паднала в дефилето. Беше провиснала на една издатина с предния край надолу, пламъците от резервоара облизваха снега. Точно тогава изхвръкнаха двете предни врати, а след тях излетяха телата на двама души. Знаете, че имах специални нареждания — да направя колкото мога повече снимки. Затова въпреки шока, който преживях при вида на момчето, се взирах във визьора през обектива и натисках бутона, докато не осъзнах, че Господ продължава да ми изпраща знаци.
Гласът му пресекна.
— Мъжът и жената приличаха на родителите ми. Това бяха родителите ми.
— Но те целите са в пламъци — каза отец Станислав.
— Гледай внимателно — подкани го Дру.
— Гледам.
— Това са моите родители. Знам, че всъщност не са, но по някакъв начин са те. Не можах да фокусирам лицата им, когато излетяха от колата, но ясно успях да ги видя, преди всичко да избухне в пламъци. Там на скалата, на заснежения склон, бях сигурен, че това бяха майка ми и баща ми.
В стаята настъпи тишина.
— Не искам ни най-малко да те обидя, а няма и начин да направим сравнение — каза отец Станислав. — Обзалагам се, че момченцето от колата може да ти бъде двойник, въпреки че димът и падащият сняг са развалили образа. Отначало дори помислих, че това си ти на снимката, вярно е. Но не мислиш ли, че в резултат на съвпадението въображението ти е отишло твърде далеч? Не е ли възможно да си направил несъзнателно логическа връзка между приликата си с момчето и тези хора, за които си въобразяваш, че приличат на родителите ти?