Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
От крепостта се разнесоха оръдейни залпове, изпращайки на кораба прощален поздрав.
Благородниците, прави върху моста, гледаха с тържествуваща усмивка мрачните сгради на каторгата и крепостта. Те щяха да изиграят една смела шега на коменданта на Тулон, който сега хвърляше във въздуха граната, за да направи почести на тръгващите.
Негърът Горо, със скръстени на гърдите ръце, се усмихваше радостно и смигаше на Тонино, който седеше до него.
— Нощта ще бъде хубава и ясна — каза той полугласно. — О, хубава нощ, така дълго желана от Горо!
— Ти вярваш, че господарят ти те е видял и познал? — попита Тонино, докато хората от екипажа опъваха платната, за да може корабът, тласкан от вятъра, да напредва по-бързо.
Лицето на негъра засия.
— О, Горо има добри очи, твърде добри — каза той. Маса видя и позна Горо. Маса знае, че тази нощ определена…
Заповедите на Фалие са разнесоха от моста на кораба, който цепеше величествено спокойните и осветени от луната води.
Сега се забелязваха по-добре сградите на каторгата, докато тъмният силует на крепостта се заличаваше.
— Никой не подозира готвения удар! Синьор Оргосо наистина е приготвил добре всичко — каза Тонино похвално.
— Ако той беше закъснял, трябваше да се откажем от всяка надежда да освободим Маринели!
— Ще струва кръв, много кръв! — каза Горо с нисък глас.
— Но всички тук имат смелост и любов, за да спасят добрия сеньор Марино!
— Какво говориш за кръв? Аз, напротив, вярвам, че ние не ще водим никаква борба.
Негърът поклати глава замислено.
— Това е невъзможно! — каза той със слаб глас.
— Направил ли си някое обезпокоително откритие? — попита Тонино. — Хайде, кажи, Горо, обясни ни какво е то?
— Вчера вечер, нов офицер дойде на галерата, нов, млад офицер.
— Е, добре! Те ще бъдат двама вместо един. Какво те безпокои това?
— О, о, сеньор мисли, че Горо има страх.
— Не, не искам да кажа това. Зная добре, че не си страхливец. Учудвам се само, че те виждам изненадан.
— Младият офицер дойде сам на галерата в последния момент — отговори негърът.
— Това не доказва нищо.
— О, млад офицер видя мене в каторгата. Той пита Горо защо е направил такова дълго пътешествие.
— Каза ли това на сеньор Фалие?
Негърът направи утвърдителен знак, после, твърде зарадван, посочи с пръст морето.
— Хубава нощ — каза той — твърде ясна.
Той имаше право. Действително това бе една от ония великолепни нощи, с които се отличават южните френски брегове. Небето бе обсипано с безброй блещукащи звезди и водата на морето бе придобила нежни цветове с жълти, червени и зелени оттенъци.
Луната, почти пълен кръг, бе като царица всред звездите и изпращаше навсякъде приятната си светлина.
Вълните, малки и бързи, се гонеха и гребените им имаха сребристи оттенъци.
Корабът се отправи към Хиерските острови, за да достигне галерата.
Фалие и неговите приятели извадиха далекогледите си, за да наблюдават; Манжили и Граси се приближиха до кормилото да го управляват в решителния момент. Оргосо и Анафесто застанаха до куките на лявата страна на тримачтника, за да спрат кораба, когато стане нужно.
Те видяха, че последната завършваше своето нощно пътуване, описвайки грандиозни кръгове.
През това време Фалие повика хората и им каза последните си заповеди.
Оръжията бяха напълнени. Върху борда даже бяха поставени оръдия с цялата си външност, за да можеше, при нужда, да държат в респект екипажа на галерата, седем пъти по-многоброен.
Живо безпокойство вълнуваше малката група. Дали каторжникът, когото искаха да освободят, бе успял да препили оковите си? Подозираха ли на френския кораб какво се готви? Щеше ли да позволи екипажът му да освободят, без борба, Марино Маринели?
Горо, Тонино и Зани бяха получили заповеди от Фалие да стоят до оръдията със запалени фитили в ръка и да стрелят отначало напразно, а после, ако работата стане сериозна, да пълнят дулата с гранати.
Внезапно се разнесе залпът, чрез който галерата възвестяваше, че нейното пътуване е завършено. Венецианците очакваха този момент, за да се приближат до кораба на страданията, който изглеждаше край техния лек кораб като една гигантска черна маса.
Решителният час настъпваше. Всеки беше на поста си: едни приготвяха карабините си, други — сабите си. Оргосо и Анафесто стояха на куките за нападение на кораби.
Скоро се забеляза, че д’Артенай и комендантът на галерата следяха внимателно движенията на кораба.
С развълнуван глас Фалие даде команда да се доближат и маневрата бе изпълнена мигновено.
Едва офицерите можаха да направят обичайните поздрави, когато венецианците закачиха куките си на страната на френския кораб.