Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Дъждовните дни той прекара във вътрешността на колибата си, стривайки с един камък сухите царевични зърна. От получения малай той отдели по-ситния и като го забърка с вода, получи една каша, в която разби и няколко яйца. Тази храна не бе добра на вкус, но му разнообразяваше храната от сурови миди.
Всички усилия на отшелника бяха съсредоточени за реализиране на две желания. Той мечтаеше постоянно да намери средство за получаване на огън и същевременно да направи на острова някой знак, видим далеч от морето.
Но нито едното, нито другото от желанията му изглеждаше осъществимо и мисълта за това го измъчваше.
Как да запали огън? Това му изглеждаше най-трудната задача. Никога той не ще може да влезе в притежание на една искра огън, можеща да подпали един сноп сухи дърва…
Издигането на един знак за корабите, които можеха да минат край острова, му изглеждаше мъчна работа. Той издигна една мачта привързвайки един с друг клони от млади дървета и бяло платно, откъснато от дрехите му. Но всичко бе счупено и свалено една нощ от бурята.
Тази злополука го сломи. Той се чувствуваше безпомощен като дете, което иска да издигне нещо без помощ и без сечива и което от най-малкия вятър се събаряше.
Той видя, че трябва да прекара остатъка от живота си на този пуст остров, от който нямаше изгледи да се освободи, и неговата тайна, която не можеше да повери никому в тая самота, щеше да бъде загубена.
През една от следните нощи над морето се разрази една такава буря, че принуди Бертучио да стане от леглото си.
Колибата му се огъваше под напора на силната буря. Дъските и гредите скърцаха, а водата достигаше до прага на колибата.
Бертучио захвана да се моли за нещастниците, които пътуваха по море през страшната нощ.
На сутринта, когато отвори вратата на колибата си, видя, че предположенията му се бяха оправдали.
Вълните, режещи и пръскащи се с ярост, бяха хвърлили върху пясъчния бряг хиляди останки и когато слънцето се показа през облаците и бурята затихна, брегът бе настлан с дребни дъбови дъски и парчета греди от най-разнообразна форма и различна големина.
Щом водата се оттегли, Бертучио излезе от колибата си да види, какво му бе донесло морето.
Първото нещо, което забеляза бе на известно разстояние от брега, една мачта, чиито принадлежности още се държаха на нея. Той нададе радостен вик.
Имаше най-после нещо, което да издигне като постоянен знак.
В същото време му дойде на ума, че тази мачта, чрез която се реализираше едно от съкровените му желания, е красяла в навечерието някой горд кораб и че това, което му е донесло щастие, е донесло разрушение и смърт за други.
Бертучио се залови за работа.
Той завърза с въже бяло платно на върха на мачтата и я извлече на едно високо място.
Там той издълба почвата с ръцете си, колкото можа по-дълбоко. После, когато с големи мъки успя да закрепи мачтата в дупката, заби наоколо дървени колчета, за да може мачтата да устои на вятъра.
Бялото платно се развяваше сега високо във въздуха.
Бертучио се върна на брега и през останалите дни се занимава със събиране на парчета дървета, дъски, гребла и други части, изхвърлени от водата на пясъка.
Между разните предмети, които събра, се намираше едно голямо шише от дебело стъкло, което до половина бе пълно. Това бе за него ценна находка, тъй като в него можеше да си запази вода за пиене в колибата.
Обаче студеното време, многобройните лишения и непосилната работа, се отразиха зле върху здравето на стария отшелник. Той почувствува, че го е хванала някоя болест. Бе слаб, изтощен, не можещ да излезе от колибата си.
Той гледаше като милост от страна на небето, че му бе дало възможност да запази в колибата си прясна вода, с която да утолява голямата си жажда.
Тъй като болестта му се увеличаваше от ден на ден и никакво подобрение не се очакваше, той започна да размишлява за някое средство, чрез което да съобщи на другите тайната, която знаеше.
На края, през една безсънна нощ, провидението му показа един сигурен начин да достигне целта си.
25. Освобождаването
Над каторгата и пристанището на Тулон се разнесоха топовните гърмежи, дадени от венецианския кораб в момента, когато вдигаше котва.
Фалие и другарите му изпращаха на коменданта на крепостта техния последен поздрав на тръгване.
Нощта вече се бе спуснала. Водата осветляваше с фантастичната си светлина водите на пристанището, когато гордият и красив кораб се отправи към открито море.