Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Вдълбочи се храбро в гъсталаците, където често бе спиран от бодливите храсти и заплетените клончета.
След час вървене стигна до едно място, където скалите проникваха напред, почти до подножието на високата планина.
Когато, след едно мъчително изкачване, той се намери върху тези скали, видя, че морето е образувало един дълбок залив, обкръжен от всички страни със стръмни скали.
Полъхна го пресен въздух и разведри горещото му чело.
Напразно диреше с поглед да види някой кораб или някаква лодка, за които този залив бе превъзходен подслон.
Забеляза само, че някои скали, продължително мити и заливани от водите, бяха изобилно покрити със стриди и други годни за ядене мекотели, които на някои места се бяха натрупали една върху друга.
Бертучио се зарадва от това откритие. С голяма трудност той успя да слезе долу през една цепнатина. Откърти много от стридите и изяде с наслаждение вътрешността им.
Подкрепен с тази храна, той продължи пътя си.
Още не бе го напуснала надеждата да стигне някоя точка от брега, където да намери рибарски колиби. Той не допущаше, че островът, върху който се намира, е необитаем.
Когато след дълго вървене стигна до планината, реши да се изкачи на нея, за да види какво има отвъд.
След продължителни и мъчителни усилия той можа да се добере до върха на комическата планина и констатира, че това беше един малък вулкан, който бе предизвикал едно повдигане на земната повърхност, тъй като почвата беше образувана от лава, сгурия и пръст, подобна на пепел.
Бертучио в края на силите си стигна на самия връх и констатира, че той се състои от две части, една от която — тази, върху която се намираше — беше отворът на един изгаснал кратер.
За да премине, трябва да направи една дълга обиколка, понеже не можеше да прекоси направо през гъстата маса от бяла пепел, в която рискуваше да бъде погълнат.
Но друго нещо прикова вниманието на немия монах, който сега можеше да се нарече отшелник.
От височината, на която се намираше, Бертучио можеше да вижда твърде нашироко.
Вълните го бяха изхвърлили върху един остров, на един малък остров, тъй като от своя наблюдателен пост той виждаше всичко.
Наоколо навсякъде до хоризонта се виждаше морето. Никаква лодка, нищо не подсказваше за присъствието на хора.
Тогава за първи път Бертучио въздъхна тежко, разбирайки в каква страшна самота е изпаднал.
Той бе отдалечен от света, лишен от близостта на хората.
Въпреки че често той бе страдал от лошите обноски на хората и даже бе трябвало да се защитава срещу опита да го убият, мисълта за самотата му беше така мъчителна, че от време на време изпущаше тежки въздишки и отправяше въздишки към небето.
Сам върху този къс земя, изолиран всред морето! Сам, без да знае къде се намира, без да има понятие за времето! Сам, без всякаква връзка с другите хора! Дали щеше да дойде някога някой кораб във водите на този пуст остров?
Тая мисъл съвсем отчая Бертучио.
Нима бе съдено да завърши живота си на този остров?
Действителността бе по-ужасна и по-жестока от най-тежкото робство. Това убеждение все повече проникваше в съзнанието му. Как да напусне този остров всред морето? Как да намери средство да се върне между хората?
Той бе загубен, жив погребан; нямаше да се върне вече в обществото на подобните си — никога! И при все това възвишената му цел, единствената цел в живота му бе да види един от тези хора, с които завинаги бе разделен! Да види Марино Маринели и да му говори, това бе целта на съществуването му, неговото най-скъпо желание.
Той трябваше да му говори, да му разкаже всичко, което се случи.
И сега, когато бе спасил живота си, нещастникът бе тук, пленник на морето, гледащ водата, която го обкръжаваше от всички страни, и кършеше ръцете си от болка, ужас и отчаяние.
Той бе се отървал от смъртта, бе се спасил и трябваше да благодари на провидението. Но как да излезе от този пуст остров, където никой, освен него не живееше? Как би могъл да отиде при Марино Маринели, за да му разкрие това, което би трябвало да знае и да го призове към отмъщение?
Само той, Бертучио, познаваше виновниците и тяхното престъпление. Никой, освен него, не знаеше имената на тия негодници, облечени в пурпурни мантии, които не бяха се посвенили да вдигнат ръка над уважавания дож Марино Гримани. Само той можеше да даде тия имена на сина на преследвания старец, само той можеше да му достави средства да освободи баща си и да отмъсти за него… И ето че сега беше вечен пленник, затворник на един остров всред морето!
Бертучио не можеше да понесе това.
Победен от това ужасно убеждение, той падна на колене и скри лицето си в ръцете…