Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)
- Автор: Сенкевич Генрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)». Краткое содержание книги:
Той поръча веднага на Меа да я заведе в хралупата, да я съблече и постави да си легне, а след това я покри с каквото можа, защото в Хартум и Фашода беше видял, че болните от тропическа треска се покриват с овчи кожи, за да се изпотят. Реши да остане край Нели цяла нощ, за да й дава горещавода с мед. Отначало обаче тя не искаше да пие. В светлината на поставеното в дървото газениче Стас видя пламтящите й зеници. След малко тя започна да се оплаква, че й е горещо, а в същото време трепереше под дебелите завивки и одеялото. Ръцете и челото й бяха все студени, но ако Стас познаваше поне малко болестното състояние при заболяването от треска, щеше да познае по крайно неспокойните й движения, че трябва да има много висока температура. Той забеляза изплашен, че когато Меа влизаше, за да донесе гореща вода, момичето я гледаше учудено, дори с известна плахост и като че ли не я познаваше. С него обаче разговаряше нормално. Казваше му, че не може да лежи и молеше да й позволи да стане и потича малко, питаше го не се ли сърди, че е болна, а когато я уверяваше, че не, притискаше с мигли сълзите, които напираха в очите й, и обещаваше утре да бъде напълно здрава.
Тази вечер, или по-точно тази нощ, слонът беше някак си странно неспокоен и ревеше непрекъснато, което предизвикваше Саба и той лаеше. Стас забеляза, че това дразни болната, затова излезе от дървото да ги успокои. Със Саба се справи лесно, но трудно беше да заповяда на слона да мълчи, затова взе няколко пъпеша и му ги хвърли, за да запуши гърлото му поне за известно време. Като се връщаше, видя край огъня Кали, който с парче сушено месо през рамо отиваше към брега на реката.
— Какво правиш там и къде отиваш? — попита той негъра.
Черното момче се спря и когато Стас се приближи до него, каза с тайнствен израз на лицето:
— Кали отива под друго дърво, постави месо на злия Мзиму.
— Защо?
— За да не убие злият Мзиму добрия Мзиму.
Стас искаше да каже нещо в отговор, но изведнъж мъката притисна гърдите му, той само стисна зъби и се отдалечи мълчаливо.
Когато се върна в дървото, Нели беше със затворени очи, наистина ръцете й силно потреперваха върху завивките, но изглеждаше, че тя заспива. Стас седна край нея и страхувайки се да не я събуди, седЯ известно време, без да мърда. Меа седеше от другата страна и често-често оправяше парченцата слонова кост на ушите си, за да пропъди дрямката. Стана тихо само откъм коритото на реката, откъм разлива се чуваше тъжното крякане на жабите.
Изведнъж Нели седна на постелята.
— Сташек!
— Тук съм, Нели.
Разтреперана като лист от вятъра, тя започна да търси ръката му и да повтаря бързо и често:
— Страх ме е, страх ме е! Подай ми ръка!
— Не се бой, аз съм при тебе.
Той я хвана за ръката, която сега гореше като в огън,-и като не знаеше сам какво да прави, започна да обсипва окаяната и слаба длан с целувки.
— Не се бой, Нели, не се бой!
След това й даде да пие вода с мед, която през това време беше изстинала. Този път Нели пи жадно и придържаше ръката му със съда, когато той се опитваше да го отнеме от устните й. Хладното питие, изглежда, я успокояваше.
Настъпи мълчание. Но след половин час Нели седна отново на постелята, а в разширените й зеници се четеше голяма тревога.
— Сташек!
— Какво ти е, мила?
— Защо — попита тя на пресекулки — Гебхър и Хамис обикалят около дървото и надничат към мен?
Изведнъж на Стас му се стори, че хиляди мравки го полазват по тялото.
— Какво говориш? — каза той. — Тук няма никого! Кали ходи край дървото.
Ала загледана в тъмния отвор, тя извика, тракайки със зъби:
— И бедуините също! Ти защо ги изби? Стас я прегърна и притисна към себе си:
— Ти знаещ защо! Не гледай нататък! Не мисли за това!
То беше отдавна!
— Днес! Днес!
— Не, Нели, отдавна!…
Макар и да беше отдавна, случката се върна като отбита от брега вълна и отново изпълни с ужас мислите на болното дете.
Всички успокоителни думи се оказваха безполезни. Очите на Нели се разширяваха все повече. Сърцето й биеше усилено, сякаш всеки миг щеше да се пръсне. След това тя започна да се мята като риба на сухо и това продължи чак до сутринта. Едва в зори силите й се изчерпаха напълно и главата й се отпусна върху постелята.
— Лошо ми е! Лошо ми е! — повтори Нели. — Сташек, аз пропадам някъде надолу. След това затвори очи.
В първия миг Стас ужасно се изплаши, защото помисли, че тя умря. Ала това беше само краят на първия пристъп на тази опасна африканска треска, наречена „унищожителна“, чиито две кризи здравите и силни хора могат да прекарат, но третата никой досега не е прекарал. Пътешествениците разказваха често за такива случаи в Порт Саид, в дома на господин Раулисън, а още по-често връщащите се за Европа католически мисионери, които господин Тарковски гостоприемно приемаше в къщи. Втората криза настъпваше след десетина дни, а третата, ако не се появеше в продължение на две седмици, не биваше смъртоносна, защото отново се смяташе за първа криза при новото повторение на болестта. Стас знаеше, че единственото лекарство, което можеше да прекъсне или да отдалечи кризите една от друга бяха големи дози хинин, но той нямаше нито една прашинка от него.