Когато няколко дни по-късно ръководството на ордена повика Кнехт при себе си, той тръгна уверен и прие братските поздравления на Magister Matematicae с ръкуване и загатната прегръдка, сдържан и с ведра сериозност. Съобщиха му неговото назначаване за майстор на играта на стъклени перли, наредиха вдругиден да се яви за тържественото въвеждане в длъжност и полагането на клетва в празничната зала, същата, в която неотдавна заместникът на покойния майстор бе завършил оня тягостен празник като украсено със злато жертвено животно. Свободният ден преди въвеждането в длъжност бе определен за точно и придружено от ритуална медитация изучаване на клетвата и на „Малкия устав на магистрите“ под ръководството и надзора на двама членове на върховната колегия — този път бяха канцлерът на ордена и магистърът по математика — и в обедната почивка на много напрегнатия ден Йозеф живо си спомни приемането му в ордена и някогашното въвеждане от майстора по музика. Разбира се, сега ритуалът не го въвеждаше, както ежегодно стотици през широка врата в една голяма общност, минаваше сам през иглено ухо във върховния и тесен кръг, кръга на майсторите. По-късно той призна на стария майстор по музика, че в деня на напрегната самопроверка го мъчела една мисъл, едно съвсем смешно малко хрумване, а именно — страхувал се от мига, в който някой от майсторите ще му намекне, че необикновено млад споделя най-висшето достойнство. Трябвало сериозно да се пребори с този страх, с по детски суетната мисъл и с удоволствието, в случай че се намекне за възрастта му, да отговори: „Оставете ме спокойно да остарея, никога не съм се домогвал до това повишаване.“ По-нататъшното самоизпитание обаче му показа, че несъзнателно мисълта за назначаването и желанието му за това все пак не са могли да бъдат толкова далеч едно от друго; той го призна пред себе си, схвана и превъзмогна суетността на своята мисъл и всъщност нито в този ден, нито когато и да било по-късно не бе споменато нищо за възрастта му.