- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «». Краткое содержание книги:
Междувременно не минаваше ден без в селището на играчите да се появят висши и най-отговорни чиновници от ръководството на ордена и възпитателната колегия и всеки момент викаха отделни лица от елита, както и от чиновничеството за разговори, от чието съдържание се подочуваше нещичко само сред елита. Беседваха и с Йозеф Кнехт, когото призоваваха често; веднъж двама господа от ръководството на ордена, после магистърът по филология, един път господин Дюбоа и други двама магистри. Тегулариус, който също бе викан за няколко такива допитвания, беше приятно възбуден, шегуваше се за гласуването на конклава, както го наричаше.
Още в дните на играта Йозеф забеляза колко малко бе останало от някогашната му тясна връзка с елита и още по-ясно почувства това във времето преди този конклав. Не само защото живееше в дома за гости като чужденец и представителите на върховната колегия явно се отнасяха към него като към равен; самият елит, репетиторите, не го приеха отново с искреност, другарски, а с една иронична вежливост или най-малкото с хладината на изчакването; беше се откъснал от тях още тогава, когато получи призива за „Мариафелс“, и това отношение бе естествено и правилно; който веднъж направи крачка от свободата към службата, от студентите към репетиторите, към йерархията, вече не е другар, а на път за началство и големство, вече не принадлежи към елита и трябва да знае, че понякога той ще се отнася критично към него. Така става с всеки, който е в подобно положение. Само че в това време Йозеф долавяше особено силно отдалечаването и хладината, веднъж, защото сега, когато осиротя и трябваше да има нов магистър, елитът бе двойно по-сплотен и единен в защитата си, втори път, защото така сурово прояви своята решимост и непоколебимост чрез съдбата на Сянката Бертрам.
Една вечер Тегулариус дотича в дома за гости крайно развълнуван, потърси Йозеф, затегли го към една празна стая, затвори вратата и възкликна:
— Йозеф, Йозеф! Боже мой, можех да го предположа, трябваше да го зная, нали не беше толкова далеч от ума… Ах, не съм на себе си и наистина не знам дали да се радвам!
И той, който познаваше най-точно всички извори на новини в селището на играчите, съобщи разпалено: било повече от вероятно, било вече почти сигурно, Йозеф Кнехт щял да бъде избран за майстор на играта на стъклени перли. Ръководителят на архива, когото мнозина смятали за предопределения наследник на майстор Томас, още завчера бил официално изключен от по-тесния избор и от тримата кандидати от елита, които досега при допитванията стояли на първите места, както изглеждало, никой не се ползвал от специалното благоволение или препоръка на магистър или ръководител на ордена, докато за Кнехт се застъпвали както двама членове на ръководството на ордена, така и господин Дюбоа, прибавял се и важният глас на стария майстор по музика, който тези дни, знаело се с положителност, бил посетен лично от повечето магистри.
— Йозеф, те ще те направят магистър — още веднъж буйно извика той, тогава неговият приятел постави ръката си на устата му.
В първия момент на догадка Йозеф едва ли бе по-малко изненадан и разчувстван, отколкото Фриц; да го изберат, му изглеждаше напълно невъзможно, ала още докато другият предаваше мненията на играчите за състоянието и хода на конклава, сам взе да прозира, че с предположението си приятелят му не е на грешен път. Нещо повече, в душата си той долови едно потвърждение, нещо като усещане, че дори го е знаел и очаквал, това бе правилно и естествено. И тъй, сега Йозеф постави ръка пред устата на развълнувания си другар, погледна го странно и укорително, сякаш от изведнъж зейнала пропаст и далечина, и каза:
— Не говори толкова, Amice, не искам и да зная за тези дрънканици. Върви при другарите си!
Тегулариус, макар да би искал да каже още много, занемя пред този поглед, който му отправяше един нов, още непознат човек, пребледня и веднага излезе навън. По-късно разказа, че необикновеното спокойствие и студенина на Кнехт в този момент почувствал отначало като удар и обида, плесница, предателство спрямо старата им дружба и близост, като едно едва обяснимо подчертаване и изпреварване на по-късното му положение на върховен повелител. Чак на тръгване — той наистина си тръгна като ударен — проникна в смисъла на този незабравим поглед, един далечен, царствен, но не по-малко и страдалчески поглед, и разбра, че приятелят му не е горд от жребия, който му се пада, но го приема със смирение. Разправяше, че трябвало да се замисли върху вглъбения поглед на Йозеф Кнехт и тоновете на дълбоко съчувствие в гласа, с които неотдавна питал за Бертрам и неговата жертва. И сякаш сам той имал намерение, също като оная Сянка, да се жертва и угасне, тъй гордо и смирено едновременно, тъй възвисено и предано, самотно и покорно на съдбата било лицето на приятеля му, сякаш изсечено на паметник за всички, които някога са били магистри на Касталия.