В дните на траура от време на време Йозеф Кнехт разговаряше с приятеля си за завършилата игра и нейния тъй странно помрачен развой.

— Заместникът Бертрам — каза Кнехт — за съжаление не само изведе ролята си докрай, това значи, че се опита до последния момент да представлява истински магистър, а по мое мнение направи далеч повече, той се жертва за тази Ludus sollemnis като за свое последно и тържествено служебно задължение. Бяхте сурови към него, не, жестоки, можехте да спасите и празника, и Бертрам, но не го направихте, навярно сте имали основания, не си позволявам да ви съдя. Сега обаче, след като бедният Бертрам е освободен от длъжност и вие наложихте волята си, трябва да бъдете великодушни. Когато отново се върне, би следвало да го посрещнете и да му покажете, че сте разбрали неговата жертва.

Тегулариус поклати глава.

— Разбрахме я — каза той — и я приехме като жертва. За теб беше щастие, че този път взе участие в играта като гост, непринадлежащ към никоя групировка, затова не можа така точно да следиш развоя й. Не, Йозеф, вече не ще имаме случай да проявим на дело каквито и да е чувства към Бертрам. Той знае, че жертвата му беше необходима и не ще се опита да я обяви за недействителна.

Едва сега Кнехт го разбра напълно и замълча мрачно. Всъщност сам, така го схвана, бе преживял дните на играта не като истински жител на Валдцел и другар, а действително повече като гост, и едва сега прозря от какво естество беше жертвата на Бертрам. До този момент Бертрам му изглеждаше честолюбец, сразен от задача, надвишаваща възможностите му, принуден да се откаже от другите си честолюбиви цели и да забрави, че някога е бил Сянка на майстор и ръководител на годишна игра. Едва сега, при последните думи на приятеля си, Кнехт изведнъж занемя и схвана, че Бертрам бе осъден окончателно от съдиите си и нямаше да се върне. Бяха му позволили да изведе празничната игра докрай и му помагаха дотолкова, че тя да мине без скандал, но бяха го правили не за пощада на Бертрам, а на Валдцел.

Положението на заместника изисква не само пълното доверие на магистъра, то не липсваше на Бертрам, но не по-малко и доверието на елита, което клетникът не съумя да запази. Ако направеше грешка, йерархията нямаше да застане зад него и да го защити, както би постъпила с магистъра, своя повелител и пример за подражание. А щом предишните му другари не го признават напълно, то няма авторитет, който да го подкрепи, и те, репетиторите, се превръщат в негови съдници. Ако са неумолими, със Сянката е свършено. И наистина Бертрам вече не се върна от своя излет в планината, а след време се разправяше, че паднал от стръмна скална стена и загинал. Нищо повече не се каза.