Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
Тя замря и ръцете й се отпуснаха в скута.
— Винаги ли ще бъде такъв, Танис? — попита безпомощно, загледана с любов след Карамон. — Не мога да го разбера.
— Аз също — промълви полуелфът, докато наблюдаваше как едрият мъж изчезва сред пустошта. — Но пък аз никога не съм имал брат или сестра.
— Аз го разбирам! — обади се Берем. Тихият му глас потрепера от чувство, което прикова вниманието на Танис.
— Какво имаш предвид?
Но при този въпрос жадният, нетърпелив израз на лицето на мъжа се стопи.
— Нищо — промърмори той с безизразно лице.
— Чакай! — Танис бързо се изправи. — Защо каза, че разбираш Карамон? — Той сложи ръка на рамото му.
— Остави ме на мира! — извика яростно Вечният и го отблъсна.
— Ей, Берем! — Таселхоф вдигна поглед и се усмихна, все едно нищо не беше чул. — Подреждах си картите и попаднах на една, която има много интересна история.
Берем хвърли уплашен поглед на Танис и забърза към кендера, който стоеше с кръстосани крака на земята, разхвърлял край себе си снопа карти. Вечният се приведе над тях и скоро потъна в една от увлекателните истории на Тас.
— По-добре го остави на мира, Танис — посъветва го Флинт. — Ако питаш мен, единствената причина да разбира Карамон е, че и той е луд като Райстлин.
— Не съм те питал, но няма нищо — сопна се Танис и седна до джуджето, за да изяде полагаемата му се порция куит-па. — Скоро трябва да тръгваме. Ако имаме късмет, Тас ще открие карта… Флинт изсумтя.
— Това много ще ни помогне! Последната карта, по която се ориентирахме, ни заведе до пристанище без море.
Танис прикри усмивката си.
— Може би тази ще бъде различна. Поне е по-добре, отколкото да следваме упътванията на Физбан.
— За това си прав — призна джуджето кисело. После хвърли кос поглед на Физбан и се наведе към Танис. — Не си ли се чудил как е успял да преживее онова падане в Пакс Таркас? — попита със силен шепот.
— Чудя се за много неща — прошепна и Танис. — Например, как се чувстваш ти.
Джуджето премигна, изненадано от въпроса.
— Добре! — отсече то и се изчерви.
— Просто от време на време те гледам да си разтриваш лявата ръка.
— Ревматизъм. Знаеш, че винаги ме тормози през пролетта. А спането на земята не помага особено. Не каза ли, че трябва да тръгваме? — Той се зае с багажа си.
— Да. — Танис с въздишка се извърна. — Намери ли нещо, Тас?
— Така мисля. — Кендерът нави картите си и ги прибра в калъфа им, после го сложи в една торба, като същевременно хвърли бърз поглед към златния дракон. Макар и направен от метал, той можеше да се сгъва по най-невероятен начин. В момента например беше извит във формата на пръстен — като пръстена, който Лорана беше дала на полуелфа. Таселхоф така задълбочено гледаше дракона и пръстена, че почти забрави за Танис, който го чакаше.
— О! — стресна се той като го чу да кашля нетърпеливо. — Картата! Когато бях малък, пътувахме с родителите ми през планините Кхалкист, където сме сега. Обичайно минавахме по северния път, който е по-дълъг. Всяка година в Таман Бусук имаше панаир, където продаваха прекрасни неща и баща ми никога не го пропускаше. Но една година — мисля, че след като беше арестуван и окован заради недоразумение с един бижутер — решихме да минем през планината. Майка ми мечтаеше да види Годшом, затова…
— Картата! — прекъсна го Танис.
— Ах, да, картата. — Тас въздъхна. — Ето я. Мисля, че беше на баща ми. Намираме се някъде тук, доколкото успяхме да изчислим с Физбан. А това е Годшом.
— Какво е Годшом?
— Древен град. Развалини, изоставени по време на катаклизма…
— И вероятно гъмжи от драконяни — довърши Танис. — Не, не и този Годшом. — Тас придвижи малкия си пръст до точката, където беше отбелязан град. — Това място също се нарича Годшом, но е било наречено така много преди да съществува градът, според Физбан.
Танис погледна стария магьосник, който кимна.
— Много отдавна хората смятали, че там живеят боговете — каза той тържествено. — Това е свещено място.
— И е скрито — добави Тас — в една котловина в центъра на тези планини. Виждащ ли? Според Физбан никой никога не ходи там. Никой освен него не знае пътеката. А на моята карта има пътека, която води в планините…
— Никой никога не ходи там? — запита Танис Физбан. Старият магьосник раздразнено присви очи.
— Не.
— Никой освен теб? — настоя Танис.
— Бил съм там много пъти, полуелфе — изсумтя магьосникът. — Имаш ли една година време? Ще ти разкажа. — Той размаха пръст към него. — Ти не ме харесваш, младежо! Винаги си бил подозрителен, и то след всичко, което направих за вас!
— Не бих му напомнял за това — намеси се бързо Тас, като видя намръщеното изражение на Танис. — Хайде, старче.