Нокът на сребърния ястреб
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: conclave of shadows #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нокът на сребърния ястреб». Краткое содержание книги:
Но Киели вече е чакал четири дни и нощи и сега е измръзнал, самотен, отчаян и много, много уморен…
Събужда се от ужасното усещане за впили се в него остри птичи нокти и вижда вкопчилия се в ръката му сребърен ястреб. Момчето не е сигурно дали изобщо се е случило, или е кошмарно съновидение.
При връщането си у дома Киели вижда, че селото му гори, съплеменниците му са избити. Макар това да означава сигурна смърт, Киели се хвърля в битката… Оцелява само той.
В ума му отеква далечен глас: „Вдигни се и бъди Нокът за своето племе…“
— Знам. Той е на турнира. И е един от тридесет и двамата, тъй че има сериозен шанс да се срещнеш с него.
— Бих предпочел да го срещна другаде, без свидетели.
— По време на турнирите понякога се случват злополуки. Фатални злополуки.
Тал го погледна.
— Да не ми казваш, че трябва да го убия пред краля и хиляда свидетели?
Калеб поклати глава и се усмихна тъжно.
— Суетността на младите. Не. Казвам ти да внимаваш, защото ако Кемпънийл има и най-смътно подозрение кой си, ти може да се окажеш нещастната жертва.
— Как би могъл да разбере? — попита Тал. — Нямам татуировки, които да ме отличат като оросин. Мисля, че съм убедителен в ролята на син на дребен благородник. Кой би могъл да си помисли друго?
— Заради начина, по който си го погледнал, несъмнено. Човек като него си създава много врагове през годините и без дори да ги знае по външност. Просто бъди нащрек.
— Ще бъда.
— Просто исках да разбера дали случайно на събирането не е имало някой друг, някой, който може би не е изглеждал… съвсем на място.
— Не — отвърна Тал. — Херцогът имаше някакви близки със себе си, синът му, предполагам, заради приликата, но не ги представи. По негова преценка рангът ми едва ли е толкова голям, че да си прави труда. Кого търсиш?
— Не знам — каза Калеб. — Има един… магьосник. Двамата с баща ми са си пресичали пътищата преди години. Имаме сведения, че може да се е върнал. Мислехме го за мъртъв, но може би сме сгрешили… — Очите му за миг се зареяха в празното, после той добави: — Според това, което съм чувал за него, този човек е по-труден за убиване и от хлебарка.
— Как се казва?
— Наричаше се с много имена, тъй че се съмнявам да използва някое от познатите ни.
— Как изглежда?
— Външността му се променя. Тонът на Тал стана язвителен.
— Човек, който може да прилича на кого ли не, и с име, което никой не знае. Разбира се, че ще си отварям очите за него, Калеб.
— Според това, което каза баща ми, вероятно ще можеш да усетиш нещо у него в мига, в който го срещнеш, ако го срещнеш. Той е магьосник, могъщ, а сърцето му е черно като катран.
Тал замълча, загледан в двубоите долу: четири тура в различни ъгли на залата. После отрони:
— В някой момент трябва да убия херцога на Оласко.
— Знам. Той стоеше зад унищожаването на народа ти, Тал.
— Защо?
— Защото оросините бяха неудобни за плановете му, нищо повече. Трябваше му чист път до северната граница на Фаринда, а твоите съплеменници стояха на пътя му. По-лесно беше да ги премахне, отколкото да договори път през планините. Тревожеше се, че твоето племе може да пресече пътя му към краля на Фаринда.
— И затова изби всички мъже, жени и деца във Висока твърдина?
— Да. — Калеб подпря ръце на перилото на галерията. — Той подготвя нашествието към Фаринда вече от пет години.
Принуди със сила Латагор да сключи примирие и да разреши да остави там гарнизон. Говори се, че пролеттта ще тръгне срещу ородоните.
— Защо? — попита Тал. — Те изобщо не са толкова близо до Фаринда.
— Защото му трябва нещо, което те имат: златните мини. Войната е скъпо начинание, а ородоните почти не копаят златните си мини в тяхната част от планините. С това, което успее да вземе от тях за година, ще може да финансира поне десетгодишна война.
Умът на Тал се замая. Ородоните бяха далечни братовчеди на народа му и като такива бяха единствените живи хора, с които изпитваше родствена връзка.
— Пролетта?
— Да, така се говори.
Тал стана.
— Калеб, да се приберем. Трябва да говоря с Робърт и Магнус.
Калеб също се надигна.
— За какво?
— За това, което смятате да правя, след като спечеля този проклет турнир.
И без да се обръща да види дали Калеб ще го последва, Тал бързо заслиза по стълбището.
Робърт и Магнус седяха на масата. Паско вареше на огнището котле кешийско кафе. Калеб се беше облегнал на стената, а Тал стоеше прав срещу двамата магьосници.
— Е, ако спечеля този турнир, след това какво? Магнус погледна Робърт и той кимна.
— Ще имаме задача за теб.
— Това го предположих. Но каква? Магнус опря лакът на масата. — Ще ти се каже, когато моментът е подходящ.
Отчаянието на Тал изби на повърхността.
— Години наред вече правя каквото ми се каже. Дължа ви живота си вече няколко пъти, но в един момент все пак трябва да ми се доверите. Това незнание ме обърква. Изглежда, някой се опитва да ме убие, а не зная защо. Не знам дали е заради вас… — Посочи един по един четиримата мъже в стаята, — или защото аз съм направил нещо, докато играя тази роля, която създадохте вие.
— Ти я създаде, Тал — каза Робърт. — Ние ти казахме кой трябва да станеш. Как да станеш Талвин Хокинс беше твой избор. Никой не ти е наредил да станеш играч на хазарт, женкар и развратник. Можеше да се представиш за учен или търговец, но ти си избра този живот.