Нокът на сребърния ястреб
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: conclave of shadows #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нокът на сребърния ястреб». Краткое содержание книги:
Но Киели вече е чакал четири дни и нощи и сега е измръзнал, самотен, отчаян и много, много уморен…
Събужда се от ужасното усещане за впили се в него остри птичи нокти и вижда вкопчилия се в ръката му сребърен ястреб. Момчето не е сигурно дали изобщо се е случило, или е кошмарно съновидение.
При връщането си у дома Киели вижда, че селото му гори, съплеменниците му са избити. Макар това да означава сигурна смърт, Киели се хвърля в битката… Оцелява само той.
В ума му отеква далечен глас: „Вдигни се и бъди Нокът за своето племе…“
— Е, няма да те отвличам повече от задълженията ти. Ако откриеш още нещо, съобщи ми, моля те.
— Можеш да разчиташ на мен.
Стиснаха си ръцете, Тал излезе и тръгна към жилището си. Беше обезсърчен, че едва ли ще се разбере нещо за наемния убиец. Не че го беше очаквал.
Вее пак трябваше да престане да мисли за необяснените и непредвидими неща в живота и да съсредоточи цялото си внимание върху предстоящия турнир. До него оставаха немалко от две седмици и ако искаше да го спечели, не можеше повече да се разсейва.
Началото на състезанията наближаваше и Тал изпитваше нарастващо безпокойство. Колкото и често да прибягваше към успокояващите ума упражнения, на които го бяха научили Магнус, Накор и Робърт, колкото и усилия да полагаше да се отвлече от мислите за турнира със зарове, карти или приятна компания, мисълта за предстоящите двубои го гнетеше непрекъснато.
Дори получената покана за двореца, две нощи преди откриването на турнира, не облекчи напрежението му. Няколко часа уби при един шивач, където поръча да му скроят и ушият подходящо дворцово облекло. Безвкусен и натруфен тоалет, състоящ се от впити панталони, затъкнати в лъскави черни ботуши, абсолютно безполезни за каквато и да било практична дейност. Бяха твърде къси за езда — горният ръб щеше да ожули болезнено прасеца само за час и твърде високи за пеши поход. Но имаха хубави сребърни катарами и червена кожена ивица отстрани. Панталоните бяха толкова впити, че чак го стягаха, но шивачът го увери, че точно такава била сегашната мода в двореца. Тал отказа издутия пакет на чатала, който също бил последен писък. Някои неща според него бяха прекалено глупави за обличане, та дори да е заради дворцовата мода. Ризата беше ужасно труфило, отворена на врата и сбрана под гръдната кост с низ перлени копчета, с тантелена яка и още тантела по ръкавите. Жакетът беше изцяло декоративен — извезана със златна нишка върху червен брокат ужасия, предназначена да се носи само на лявата ръка и висяща на златен шнур през дясната, с пришити по яката и маншетите бисери. Венецът на цялата тази прелест бе шапка, изделие от снежно-бяла кожа с много широка периферия, е ръчно изплетена със сребърна нишка лента, към която беше пришито боядисано перо. Перото на Тал беше черно, с което контрастът ставаше особено драматичен. Шивачът го увери, че облеклото му ще е най-изящното от всичко, което ще се носи в двора, но Тал не можеше да се отърве от чувството, че някой му го е подмушкал нарочно, та първата му поява в двора да се посрещне със смях и подигравки.
Но когато пристигна с каретата пред портите на двореца в нощта на галапразненството, се увери, че и други младежи от града са облечени също толкова нелепо. Спомни си с носталгия за простите кожени елеци, които носеха съплеменниците му зиме в планините, и как ходеше почти гол в летните горещини. Докато изкачваше стъпалата към двореца, реши, че модата е заговор на шивачи само с цел да приберат златото на благородниците. От всичко, което бе научил на обществените събития, които бе посещавал в Саладор и тук, в Ролдем, знаеше, че следващата година по същото време всичко, което носи сега, ще се смята за остаряло и ще се вихри съвсем друга мода.
Връчи поканата си на скуайъра, който отговаряше да не се допуснат неканени гости в кралския двор. Зад гърба му стоеше отделение от дворцовата гвардия: макар да бяха облечени в натруфени червено-жълти ливреи, гвардейците изглеждаха напълно способни да отблъснат въоръжено нападение, да не говорим да изритат нежелан гост. Един паж го поведе към главната зала и докато вървяха по коридора, му каза:
— Сър, кралят е постановил тази нощ да няма официални места за сядане. На разположение на гостите ще има бюфет.
Нокът бе забравил тази дума и трябваше да порови в паметта си.
— Бюфет — повтори тихо.
Момчето посочи дългите маси в едната страна на залата, натоварени тежко с блюда, и слугите, движещи се бързо из залата с кани с ейл и вино, за да пълнят чашите. Накъдето и да погледнеше, Тал виждаше увлечени в разговор хора, облечени в пъстри и ярки цветове: някои държаха малки блюда в една ръка и се хранеха от тях.
Сети се, че „бюфет“ е дума от Кралството, от диалекта на Батира. И означаваше да се яде от открита маса, без да се сяда. „Понякога само си мислиш, че говориш някой език“, напомни си мълчаливо.
Тръгна през тълпата, забеляза няколко познати и им се усмихна с лек поклон, докато си проправяше път към масите. На тях бе подредено всичко, което човек може да си представи за едно пиршество, от пушени диви птици и мариновани яйца, зеленчуци, приготвени по всевъзможни начини, от пресни до току-що извадени от котела, държани в марината или с пикантни подправки, та до многобройните видове сирене, плодове — някои доста скъпи за сезона — и сладкиши. Взе едно от малките блюда и откри, че е по-леко, отколкото очакваше; бързият оглед му показа, че е изработено от някаква твърда керамика, а не от камък или метал. Беше изрисувано с кралския герб на Ролдем — делфин, скачащ от пенеста вълна над звезда. Доста впечатляващо.