Школа за магии (Книга първа)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
— Наистина ли имаш нужда от мен?
— Тук не са много енергичните и пламенни американци. Знам, че това е в противоречие с правилата на твоята Информационна агенция, да не говорим пък за правилата на Пентагона. Но наистина имам нужда от теб.
— Окей. Спечели ме. — Тя се усмихна многозначително. — Е, какво мога да направя сега за теб?
Холис не обърна внимание на този въпрос.
— Обзалагам се, че знаеш къде се намира гробът на Гогол.
— Естествено че знам. — Тя се засмя. — Има ли някой да не го знае?
— Да, необразованите в културно отношение, с които работя, включително и моя милост. Къде се на мира?
— Защо се интересуваш? Забава ли ще има там?
— А, значи вече са те питали за това?
— Разбира се.
— Е?
Тя пъхна пръст под колана му.
— Всяко нещо по реда си. Чувствам се ужасно, когато си помисля, че съм била с някой мъж само за една нощ.
Холис остави питието си на края на масата.
— Така че — каза тя, — нека да го направим още веднъж.
— Ами… — той погледна часовника си.
Тя го прегърна и целуна, после плъзна пръсти и отново усети белезите по гърба му.
— Сега можеше да си в Школата за магии.
— Предполагам, че си права.
— Но вместо това си тук. Жена ти е в Лондон. Грегъри Фишър е мъртъв, а майор Додсън е Бог знае къде. Как ще свърши всичко това?
— Нямам представа.
— Кога изтича назначението ти тука?
— Когато реши Пентагонът. А твоето?
— След двадесет месеца. А при това положение може би и по-рано. Какво ще стане, ако единият от нас трябва да си тръгне преди другия?
Холис не отговори.
— Стъпка по стъпка — Лиза кимна към стълбището. — Нека първо да се изкачим по тези стълби.
Тръгнаха по тях към спалнята й. И там обзавеждането беше финландско — светъл ясен, фински кристал, предмети от Сотка, Фърбиг и Арика — все имена, с които служителите в американското посолство отдавна бяха свикнали и високо ценяха. На тавана беше закрепено едно китайско хвърчило, а опашката му висеше по стената над леглото.
— Много е красиво.
— Ти си третият мъж, който влиза в тая спалня.
— Това наистина е особена привилегия. Виж, съзнаваш ли, че аз съм почти двадесет години по-възрастен от теб?
— Другите двама също. Е, и какво?
Холис я погледна. Нещо в Лиза Роудс силно го привличаше. Тя беше малко мъжкарана, но в същото време много женствена, наивна и пряма, а освен това — и проницателна. Понякога се държеше съвсем трезво, а понякога реагираше по детски необмислено.
— Двадесет и девет определено ми харесва — каза Холис.
— Никога не съм опитвала тая поза.
— Говоря за твоята възраст.
— О-о… — Тя се засмя сконфузено, после изхлузи обувките и разкопча блузата си. — Остани до утре сутринта. Искам, когато се събудя да бъдеш до мен. Както в Яблоня.
— Би било чудесно.
Будилникът иззвъня и Холис се протегна да го натисне, но той не бе на мястото си. Лиза го изключи откъм своята страна.
— А, значи и ти си имаш своя страна.
— Къде съм?
— В Париж. Казвам се Колет.
— Приятно ми е да се запознаем.
Щорите бяха спуснати, а завесите покриваха плътно прозореца според тукашните заповеди. Холис светна лампата.
— Преди обичах много слънцето да влиза сутрин през прозореца ми — каза Лиза.
— Аз също — отговори той, — но тук така или иначе няма слънце, само микровълни, идващи откъм отсрещните сгради.
Тя се сгуши до него и прокара ръка по слабините му, докато в същото време го целуваше по бузата.
— Много си нежна.
— А ти не си — отбеляза тя.
— Дай ми малко време.
— Разбирам. — Тя стана от леглото и отиде в банята.
Холис чу, че пусна водата. Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Той го остави да звъни известно време. После, в противоречие с трезвия разум, вдигна слушалката.
— Ало?
— Добро утро — беше гласът на Сет Алеви.
— Добро утро.
— Исках да говоря с теб.
— Тогава ми се обади в моя апартамент.
— Но тебе те няма там.
Холис провеси крака от леглото.
— Опитай пак.
— Искам да се видим в единадесет тази сутрин — троснато отговори Алеви.
— В 10,30 имам среща с двама полковници от съветските военновъздушни сили.
— Тя е отложена.
— Кой я отложи?
— Помоли и Лиза да дойде на срещата. И нейната програма е освободена за този час. Ще се видим в обезопасената стая на Отдела за разузнаване. — Алеви затвори.
— Къде си? — провикна се Лиза от банята.
— Сега съм си на моята страна. — Холис стана.
„Копеле.“ Помисли, че Алеви би могъл да изчака и да се обади в кабинета му. Замисли се за живота на американците тук, между тухлените стени. Тук човек би могъл да играе боулинг, да плува в закрития басейн, да играе скуош или да гледа някой филм в киното. Но ако нито едно от тия занимания не ти е по вкуса, би могъл да се побъркаш, както твърдеше за себе си жена му, или пък да се отпуснеш в едно или друго що-годе относително приемливо за обществото поведение — сексът извън семейството, алкохолизмът или социалната отчужденост бяха тук твърде често срещано явление. По-приемливите начинания включваха четенето на дълги руски романи, работа по шестнадесет часа в денонощието или пък опознаване на местните хора и страната им, така както правеше Лиза. Последното хоби обаче би могло да те изправи пред разочарования и проблеми, защото страната домакин, за разлика от повечето други страни, не се ласкаеше от подобен интерес и не искаше другите да я опознават. Дори перфектното владеене на езика им вече те правеше потенциален шпионин. Ксенофобията е толкова присъща на руснаците, колкото и борша им, мислеше Холис. И ако нещата тук, между стените, не са достатъчни, за да те сломят, отвъд стените са мъжете и жените на Седми отдел на КГБ — така наречените „слухари на посолството“, които непрекъснато държаха под строго наблюдение сградите и всеки индивид вътре в тях.