Школа за магии (Книга първа)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
— Кои са те?
— Те са това, което ще бъдем ние след двайсет години. Ние се учим да бъдем като тях.
— Налей ми още.
— От същото ли?
— Естествено. Само че този път повече.
Тя му наля двойно уиски, после седна близо до него.
— Може ли да ти кажа нещо? Ужасно се изплаших в Лефортово. За втори път ме поставяш в такава ситуация.
— Утре вечер ще гледаме кино. Ще дават „Рамбо 8“.
— Ей, спомняш ли си — засмя се тя, — когато оня руски хлапак се прехвърли през стената, влезе в кино салона и изгледа целия филм, преди да се усетят, че е вътре?
— Да, спомням си. Тогава посланикът отсече няколко глави от охраната.
— Момчето просто искало да гледа филма. Кой филм даваха всъщност?
— „Роки 9“.
— Кога ще се освободят тия хора, Сам? Според мен им трябват двеста милиона като онова момче. Кога ще стане това?
— Навярно никога, Лиза.
— Не говори така. Човешкият дух…
— Да подхванем някоя по-приятна тема, ако обичаш. Хареса ли ти вечерята?
— Та ние дори не вечеряхме. — Тя скочи: — Умирам от глад. По-миналата вечер готвих разолник. Остана малко от нея.
— Какво е това?
— Супа от мариновани зеленчуци.
— Благодаря, предпочитам да си пия скоча.
— Опитвам се да се науча да готвя традиционната руска кухня.
— Обади ми се, когато се научиш.
Тя отиде до хладилника, извади парче наденица и започна да яде.
— Обичаш ли чесън? Тъпкана е с чесън.
Холис стана.
— Спиш с дрехите си и ядеш чесън преди лягане. Мисля, че е време да си тръгвам.
— Не. Остани. Говори ми. Не искам да оставам сама тая вечер.
— Тук, в района на посолството, си в пълна безопасност.
— Знам. — Тя замислено продължаваше да дъвче наденицата, а след малко добави: — Десетина пъти ти се усмихнах долу в проклетото фоайе, после в асансьора…
— Това ти ли беше? И това усмивки ли се наричат?
— Сам, ти не си спомняш, но аз бях на онова малко празненство по случай изпращането на Катрин. Тогава знаеше ли, че тя няма да се върне?
— Усъмних се, когато я видях да събира всичките си неща.
— А-ха, добра шпионска работа си свършил. Ще се развеждате ли?
— Опитвам се да разбера на коя страна ще бъде правосъдието. Може да отскоча до Щатите и да подам молба за развод, или изобщо да направя нещо. Но не мога да реша в коя държава ще живея. Навярно в Сибир, ако не внимавам.
— Значи сте в процес на развод?
— Да. Но коя женена двойка не е в процес на развод в наше време?
— Да ти разкажа ли за Сет?
— Не, докато не спреш да дъвчеш скапаната наденица.
Тя остави наденицата на барплота.
— Искаш ли да ти покажа моите снимки?
— С удоволствие.
Лиза отиде до шкафа под етажерките с книги и измъкна оттам два албума. Постави единия на масичката за сервиране, седна до Холис и разгърна другия върху скута си.
— Тази е първата снимка, която направих, когато пристигнах в Москва. Това са последните дървени къщи, които някога опасваха пътя до Шереметиево. Сега вече ги няма.
Тя прелистваше страниците и Холис забеляза, че под всички снимки има листчета с напечатан текст. Повечето бяха черно-бели, но имаше и цветни, правени през пролетта и лятото. Това бяха снимки на църкви и храмове, с отбелязани дати на тяхното разрушаване. Имаше и такива, правени по време на самото разрушаване, и други — на новопостроените на същото място сгради. Не беше романтик по отношение на архитектурата, но ефектът на тези фотоси беше потресаващ. Често до заснетите стари дървени къщи се виждаха и хора, някои стояха надвесени на прозорците, други простираха пране в дворовете или пък разговаряха през плетовете. Бяха груби като небоядисаните дървени къщи и също като тях идеално се вписваха в общия пейзаж от тесни улички, заплетени руски брезови дървета и огромни слънчогледи, забулили оградите. На фотосите се виждаха и кучета и котки, въпреки че през двегодишния си престой в Москва Холис не бе видял нито едно куче или котка. За свое най-голямо учудване той не разпозна поне едно от фотографираните места и ако не знаеше, че това е Москва, би помислил, че става въпрос за някой малък провинциален град сред степта. Сякаш сред бетонните грамади на Москва се криеше друг град.