Пепел [bg]

– Извинявай – реч ù Крис. – Но не обичам да се обръщам назад. Просто няма смисъл. И бездруго всичко е обречено.

– Откъде знаеш?

– Задигнахме едно старо радио, от онези, които все още работят.

Сърцето ù прескочи един удар. Когато откраднаха камиона, Харлан и Брет отнесоха със себе си и радиото на рейнджърите.

– Откъде го взехте?

Той я стрелна с любопитен поглед, навярно доловил нещо в тона на гласа ù.

– От една ферма на десетина мили от града.

– О! – Тя се постара да прикрие разочарованието си. – Успяхте ли да хванете много предавания?

– Не чак толкова, а и с течение на времето стават все по-малко. Но достатъчно, за да разберем, че навсякъде е пълна каша. – Замълча за момент. – Ти къде беше, когато се случи?

Разказа му само най-необходимото: за планината, Джак и Ели. Той не се поинтересува защо е била в Уакамау, не попита и за родителите ù, а и тя не виждаше причина да му разкрива доброволно цялата тази информация.

– Ами ти? – попита го Алекс.

– На училище. Бях излязъл на двора и помагах на учителката по химия да заложи димка на второкурсниците. И тогава тя се строполи. Отначало реших, че е припаднала, но всъщност беше мъртва.

– А ти какво направи?

– Преди или след като самолетът се разби на футболното игрище?

– След това.

– Едва не пребих до смърт едно дете с тетрадката си. В противен случай щях да се простя с лицето си. В групата ни имаше едно момиче. В първия момент ù нямаше нищо – не беше от Променените – но от страх хукна към игрището, където беше пълно с деца. Повечето от тях бяха нормални. Но имаше и Променени и те подгониха всички останали.

– О, боже! – Дори не искаше да си представя какво е било.

– И тогава онези здравеняци от отбора по футбол я забелязаха. Втурнаха се като побеснели на игрището и я разкъсаха на парчета, след което погнаха и малките. – Последва нова пауза. – Понякога, като затворя очи, още ги виждам пред очите си. Още ги чувам. Цялата онази зверска касапница.

– А ти какво направи?

– Нещо, което не очаквах от себе си – отвърна той. – Избягах.

След като известно време пътуваха мълчаливо, по едно време Алекс попита:

– Как се озова в Рул? Заради дядо ти ли?

Той поклати глава.

– Колата ми отказа да запали. До вкъщи имаше четиридесет километра, а Мъртън е голям град. Така че след онова, което видях в училище, реших, че там ще е хиляда пъти по-зле. Много повече починали, убити и превъртели хора. Затова не се върнах.

– Но все пак там е домът ти.

– Живеех само с баща ми. – Сенките около Крис се сгъстиха и Алекс предположи, че момчето предпочита да не си спомня за баща си. – Но сега, когато имаме повече информация – за възрастта на починалите на място – знам, че е щяло да бъде напразно. Той беше на петдесет.