Пепел [bg]

Примката около врата на Алекс изведнъж се охлаби и тя се изправи на колене. Гърдите ù горяха, а болката в гърлото бе толкова непоносима, сякаш беше издрано с бръснарско ножче. Дишайки на пресекулки, тя застана на ръце и колене, като се опитваше да превъзмогне чувството на гадене.

Старицата с люгера продължаваше да пищи, ала никой не се помръдна да ù помогне, а което беше още по-невероятно, никой не направи опит да застреля кучето. Алекс не виждаше какво става, но отново чу същия онзи глас, този път по-близо:

– Джет! Долу, момче, долу!

И тогава през ума ù премина една-единствена поразителна мисъл: „Този глас ... не е на възрастен човек“.

Овчарката незабавно се подчини и отстъпи назад от старицата, но без да се отдалечава. Вместо това се обърна към Алекс, черните му бърни се разтеглиха назад и Алекс зачака безпомощно челюстите на кучето да захапят плътта ù, да разкъсат кожата.

Но животното само я подуши и побутна закачливо с муцуна. Миризмата, която се излъчваше от кучето, беше като цопване в хладка вода в някой горещ летен ден. Замисли се за сутринта, когато Мина бе изскочила от гъстите шубраци, за да ги спаси от подивелите кучета, както и за обзелото я дълбокото облекчение, стопило ледената утайка на страха във вените ù. И тогава си спомни нежеланието, с което Мина я бе оставила, за да последва Ели.

Замисли се за вълка, който не беше враждебен.

Кучетата наоколо настръхнаха и заръмжаха – но не срещу нея.

Животните лаеха стопаните си.

В миг гласовете наоколо стихнаха, настъпи гробна тишина и хората пуснаха поводите. Кучетата се втурнаха напред и обградиха Алекс в плътен, защитен кордон. Някои облизаха лицето ù. Други я подушиха, докато тя махаше примката от врата си. Огромната черна овчарка се притисна към нея, отправяйки сякаш предизвикателство към всеки, който би дръзнал да я доближи, но тогава от тълпата изскочи нещо дребно и се хвърли в скута ù. Това беше палето, което се извиваше и гърчеше с такова неистово облекчение, че малко остана да се покатери на главата ù.

– Добро момче – рече Алекс, оглупяла от изумление, след което забеляза как тълпата се раздвижва и се разделя надве. Възрастни мъже с пушки и винтовки отвориха пътека сред множеството – също както Мойсей, разделил надве Червено море, и нагазиха сред кучетата.

Джет повдигна очи и изскимтя лекичко, размахал опашка за поздрав. Щом проследи погледа на кучето, Алекс се вцепени от изумление.

– Добре ли си? – Той се отпусна на едно коляно и протегна ръка, за да я подкрепи. Имаше кехлибареночерни очи, също като кучето си, и високи и изсечени скули като ръб на секира, а ароматът му беше сложна смесица от оттенъци на черното: студена мъгла и тъмни сенки.

Когато палето изскимтя и се хвърли напред, за да близне ръката му, момчето се усмихна.

– Я се виж – рече той и го погали. – Какво добро кученце.