Пепел [bg]

– Ей, я почакай малко! – обади се сърдит глас от тълпата. – Кой казва, че тя е твоя?

– Аз казвам! – Мъжът с узито сключи яката си ръка около лявата ù китка, докато в същия миг някой друг, не можа да види кой, я улови за дясната. Алекс усети как палето се вкопчва с нокти в ризата ù, докато останалите кучета се разлаяха, но без да ръмжат и да се зъбят, а с едно такова игриво и несдържано оживление, а хората наоколо, изгубили човешкото в себе си, се превърнаха в скубещи, дърпащи ръце, гневни гърла и сбръчкани от старост лица, сгърчени от отчаяние, омраза и страх. Всъщност те не виждаха самата нея, а само онова, което олицетворяваше: причината за техните беди – симптома и болестта ведно.

Палето скимтеше, опитвайки се да се измъкне от пазвата ù.

– Внимавайте! – извика тя. – Моля ви. Престанете, ще го нараните, прес...

– Успокойте се! – изкрещя мъжът с мегафона някъде далеч напред сред първите редици на тълпата. – Какво става там? Успокойте се, всички да се успокоят!

Прозвучаха екливи изстрели, мракът бе разкъсан от примигващ сноп светлина.

– Предупреждавам ви, отдръпнете се! – Мъжът с узито размаха оръжие.  – Назад, по дя...

Отекна още един изстрел, този път някъде отзад, и мъжът с узито залитна напред с изписано на лицето тъпо учудване, след което се строполи като гърчеща се купчина на земята.

– Хванете я! – изкрещя някой.

Всички се спуснаха към нея, тълпата наоколо вреше и кипеше и тогава я затеглиха напред-назад, сякаш играеха на дърпане на въже. Множество ръце късаха дрехите ù, скубеха косата ù. Палтото ù се разкопча и палето изчезна в навалицата, въпреки че продължаваше да чува скимтенето му. Мъжът с мегафона не спираше да крещи, прозвучаха още изстрели и накрая Алекс усети как хищните пръсти изтръгват палтото ù.

Тогава някой извика:

– Тя има пистолет, тя има пистолет!

Кучетата започнаха да се дърпат и извиват на поводите си, техният оглушителен лай се сля с всеобщата глъчка на тълпата, която сега крещеше:

– Убийте я! Хванете я! Хва...

Изведнъж краката ù се отделиха от земята и тя се понесе във въздуха. Алекс изпищя отново, а нощното небе – с тази зловеща луна – се олюля над нея в пиянски световъртеж. Предаваха си я от ръце на ръце, сякаш бяха ентусиазирана тълпа, събрала се в концертна зала. Не разбираше нито къде я водят, нито какво мислят да правят с нея, а когато я стовариха на земята, тя се почувства, сякаш гледаше нагоре от дъното на много дълбок кладенец.

– Малка кучка! – Старицата с люгера размаха костелив юмрук в лицето ù. Алекс нададе писък и изтръгна десния си крак от хватката; усети силния удар чак до капачката на коляното си, а в следващия момент клюнестият нос на жената изхрущя. Размахала ръце, старицата политна назад, а от носа ù бликнаха мехурчета кръв.

Когато кракът ù описа нов ритник, още повече ръце я приковаха към земята, тогава усети, как извиват главата ù назад, оголвайки кожата на врата ù, и си помисли: „Господи, смятат да прережат...“