Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Откъде светлина, когато всички останали нямат?
— Имаме собствен генератор. На покрива. Младежът се усмихна странно. Зъбите му бяха много бели.
— Чужденците имат светлина и отопление, иранците — не.
Макайвър понечи да му отговори, но реши, че е по-добре да премълчи.
— Получихте ли съобщение? Съобщение да напуснете? Съобщение днес?
— Да — отвърна Макайвър. Едно съобщение в офиса и едно в апартамента — Джени го беше намерила в пощенската кутия. В него пишеше само: „На първи декември ви предупредихме да напуснете. Защо сте още тук, ако не сте врагове? Остава ви малко време. Подпис: Университетски поддръжници на Ислямската република в Иран.“
— Вие, ъ-ъ, вие представител на университета ли сте?
— Ние сме вашият комитет. Моля, напуснете веднага. По-добре ще е враговете никога да не се връщат. Нали?
Макайвър и Локхарт излязоха. Революционерите ги последваха по стълбите. От седмици асансьорите не работеха.
Улицата беше все още пуста, нямаше тълпи и стрелба, само далеч се чуваха изстрели.
— Не се връщайте. Имате само три дни. Макайвър го зяпна.
— Невъзможно. Имам много рабо…
— Опасно е. — Младежът и останалите, също толкова млади, чакаха мълчаливо и ги наблюдаваха. Не всички бяха въоръжени с пушки. Двама носеха тояги. Двама се държаха за ръце. — Не се връщайте. Много лошо. Три дни, комитетът казва. Разбрахте ли?
— Да, но някой от нас трябва да зареди генератора или телексът ще спре и тогава ще изгубим връзка, и…
— Телексът не е важен. Не се връщайте. Три дни. — Младежът търпеливо им направи знак да тръгват. — Тук е опасно. Не забравяйте, моля. Лека нощ.
Макайвър и Локхарт се качиха на колите си, които ги чакаха заключени в гаража под сградата, чувствувайки завистливите погледи на иранците. Макайвър караше своя четириместен „Роувър“, модел 65-а година, когото наричаше Лулу и поддържаше в добро състояние. Локхарт беше заел колата на Скот Гавалан — малък, очукан стар ситроен, съзнателно поддържан в лошо състояние, макар и с форсиран двигател и идеални спирачки, така че, ако се наложи, да бъде много бърз. Подкараха колите и след втория завой спряха един до друг.
— Тези негодници говореха наистина сериозно — започна Макайвър сърдито. — Три дни? Не мога да не отида в офиса цели три дни!
— Да. И какво сега? — Локхарт погледна в огледалото за обратно виждане. Младежите бяха завили зад първия ъгъл, стояха там и ги наблюдаваха. — По-добре да тръгваме. Ще се видим в твоя апартамент — добави той бързо.
— Да, но утре сутринта, Том, сега нищо не можем да направим.
— Но аз исках да се върна в Загрос — трябваше да тръгна днес.
— Знам. Остани и утре. Иди вдругиден. Ногър може да направи чартъра, ако дойде разрешението, в което се съмнявам. Ела към десет.
Макайвър видя, че младежите тръгват към тях.
— Към десет, Том — повтори той забързано, включи на скорост, изруга и потегли.
Младежите се увериха, че си отиват, и водачът им Ибрахим се зарадва — не искаше да се сблъсква с чужденци или да ги убива. Или да ги дава под съд. Само САВАК. И виновните полицаи. И враговете на Иран, вътре в Иран, които искаха да върнах шаха. И всички предателски марксисти-тоталитаристи, които се противопоставяха на демокрацията и свободата на вероизповеданието и на свободата на образованието и университетите.
— Ех, ще ми се да имам и аз такава кола — рече един от младежите завистливо. — Беше модел шестдесет и осма, нали, Ибрахим?
— Шестдесет и пета — поправи го Ибрахим. — Един ден ще я имаш, Али, както и бензина, с който да я пълниш. Един ден ще бъдеш най-известният писател и поет в цял Иран.
— Отвратително е, че тези чужденци имат толкова много богатства, когато съществува такава бедност в Иран — обади се друг.
— Скоро всички ще си отидат до един. Завинаги.
— Мислиш ли, че тези двамата ще се върнат утре, Ибрахим?
— Надявам се, че не — отвърна той с уморена усмивка. — Ако се върнат, не знам какво ще правим. Мисля, че достатъчно ги изплашихме. Но въпреки това ще трябва да наглеждаме този блок поне два пъти на ден.