Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— А какво става с другите партньори?
— Те… те не знаят нищо за това. Емир Пакнури или някой от другите ще ме замества.
— А какво ще стане със седмичните заплати?
— Те ще ги осигурят. — Валик отново избърса потта от челото си. — Господ да те благослови. — Той облече палтото си и тръгна към вратата. Куфарчето лежеше на бюрото.
— Вземи го.
Валик се обърна.
— А, искаш да ти платя в Кувейт? Или в Швейцария? В каква валута?
— Не искам да ми плащаш. Можеш да разрешиш чартърен полет. Може би ще успеем да те прекараме в Бандар-е Делам — после ще действуваш сам.
Валик невярващо се втренчи, в него.
— Но… даже и така да е, ще имаш разходи, за да платиш на, ъ-ъ, пилота или на някого другиго.
— Не, но можеш да ми дадеш аванс от пет милиона риала за парите, които съдружниците дължат и от които ние отчаяно се нуждаем. — Макайвър набързо надраска една разписка и му я подаде. — Когато заминеш, емирът и останалите може и да не са толкова щедри.
— Банките ще бъдат отворени следващата седмица, сигурни сме в това.
— Е, да се надяваме, че ще бъде така и че ще получим това, което ни се полага. — Той видя изражението на Валик, видя го как пресмята парите. Съзнаваше, че Валик го смята за луд, че не е приел подкупа, знаеше също, че генералът ще се опита да подкупи пилота, който и да е той, за да го прекара през последната отсечка, ако хеликоптерът изобщо успее да се измъкне от техеранското въздушно пространство — и че това ще бъде катастрофа.
И сега, в своя офис, взрян с празен поглед през прозореца, без да чува гърмежите и да вижда случайните проблясъци в тъмния град, той си мислеше: „Боже мой, САВАК! Трябва да се опитам да му помогна, трябва да го направя. Бедните дечица и жена му. Трябва да го направя! А когато Валик предложи на пилота подкупа, въпреки че ще съм го предупредил предварително, дали пилотът ще откаже? Щом Валик предлага дванадесет милиона сега, в Абадан ще бъдат двойно повече. Том може да използува тези пари, Ногър Лейн, аз също, всеки. Само за кратко пътуване през Залива — кратко и само в една посока, без връщане. Откъде, по дяволите, Валик има толкова пари в брой? Разбира се, че от някоя банка.“
От седмици се носеше слух, че срещу определена такса някои хора със силни връзки могат да получат пари от Техеран, макар че официално банките бяха затворени. Или че срещу още по-голяма такса парите могат да бъдат преведени по кодирани сметки в Швейцария и че сега швейцарските банки са заринати от капитали, изтичащи от страната. Милиарди. Няколко милиона, на когото трябва и всичко е възможно. Не е ли така и в цяла Азия? Бъди честен, защо само в Азия? Не е ли така по целия свят?
— Том — каза той уморено. — Опитай се да се свържеш с въздушния контрол и, моля те, виж дали са дали разрешение на 212.
За Локхарт това беше просто обикновена доставка — Макайвър му беше казал само, че се е видял с Валик днес и че генералът му е дал малко пари в брой, нищо повече. Все още трябваше да реши кого от пилотите да изпрати, искаше му се да го направи сам и да не излага никого на риск. Дяволите да го вземат това медицинско! И тези проклети правила!
Локхарт отиде до радиостанцията. В този момент в приемната се чу шум от боричкане и вратата се отвори с трясък. На прага застана младеж с автомат през рамо и зелена лента на ръкава. Зад него се бяха струпали още пет-шест младежи. Иранците от персонала стояха като парализирани. Младежът погледна Макайвър и Локхарт, после в един списък.
— Салаам, ага. Капитан Макайвър? — обърна се той към Локхарт. Английският му беше лош, със силен акцент.
— Салаам, ага. Не, капитан Макайвър съм аз — отвърна Макайвър неспокойно. Първата му мисъл беше: „Дали тези са от същата група, която е убила бедния Киаби?“ А втората: „Джен трябваше да замине с другите, трябваше да настоя.“ Третата беше за пачките риали в отвореното дипломатическо куфарче на пода до закачалката.
— А, добре — каза учтиво младежът. Беше с черни кръгове под очите, лицето му бе строго и макар че Макайвър му даваше най-много двадесет и пет години, той имаше изражение на възрастен мъж. — Опасно е тук. За вас. Моля да вървим. Ние сме комитетът, отговаряме за този блок. Моля ви да вървите. Веднага.
— Добре. Разбира се, ъ-ъ, благодаря ви. — На два пъти преди това Макайвър си беше мислил да евакуира офисите заради бунтовете и тълпите по околните улици. Огромните маси от хора бяха учудващо дисциплинирани и не бяха нанесли големи щети нито на имуществото, нито на самите европейци — като се изключат паркираните на улицата коли. За първи път тук идваше някой да го предупреди лично. Макайвър и Локхарт покорно облякоха палтата си. Дънкан затвори дипломатическото си куфарче и на тръгване изгаси осветлението.